Четвърт руснак, четвърт украинец, половин българин. Моята фамилна история

Баща ми и майка ми са се запознали в Одеса (Украйна) по време на концерт на Ансамбъла на Българската народна армия през 1958 г. През антракта баща ми, определено привлекателен мъж, тогава на 34 години, се приближава до стеснителната 19-годишна студентка-рускиня и се представя. Предлага ѝ да се срещнат след концерта. Останалото е, както се казва, история, моята фамилна история поне. А днес, както и да се завъртя - в жилите ми тече четвърт руска кръв, четвърт украинска и половин българска.

Повече от 30 години живея в САЩ, съпругата ми е американка от Средния Запад. Двете ни момчета се дразнят, когато спомена за България, Русия или Украйна. Никога не са били там, а и дума вече не желаят да чуят на който и да е от трите езика.

От седмица вече почти не спя. Будувам през Google News и CNN, обновявам новинарската лента през няколко минути. На главната страница на Wall Street Journal със зловещи черни букви е изписано Russia Bombards Kiev (Русия бомбардира Киев). Понякога се появяват кадри, които са смътно разпознаваеми от ранното ми детство. Без бронетранспортьорите и танковете.

Първата ми разходка в Киев

През 1972 г., на път за Сочи (Русия), спряхме за няколко дни в Киев (Украйна). По това време и двете републики бяха част от Съветския съюз. Тогава имаше редовна линия от София, летеше се със самолет "Ту-104" - първият съветски пътнически реактивен самолет и първи полет за мен. На излизане от току-що построеното футуристично летище "Борисполь" веднага ни подхвана таксиметров шофьор в новата тогава "Волга" (ГАЗ-24).

Киев - три пъти по-голям от София град - определено ни впечатли. Докато волгата бавно напредваше по огромното централно стъргало "Хрещатик", видях за пръв път сгради в стила на сталинския ампир. Макар и само 11-годишен, веднага долових връзката между тези сгради и величествените средновековни катедрали в Западна Европа.

Учителката ни по история неведнъж беше повтаряла, че основна цел на тези катедрали е била да внуши на обикновения човек концепцията за собствената му незначителност и за всемогъществото на Бога. Богът в единия случай е абстрактна фигура из облаците с огромна бяла брада, докато във втория е мустакат мъж в Кремъл с тежък поглед и маршалска униформа - Сталин.

Влязохме прегладнели в една от многото закусвални (столовая) в центъра на Киев, напълнихме два подноса с ястия и напитки. Общо излезе около 3 рубли. Вторият ми баща се сащиса: дори на фона на скромните доходи в социалистическа България - цените в съветска Русия, пардон, Украйна - изглеждаха смехотворно ниски. И вкусно.

Това, което можех да доловя от разговорите по улиците, беше почти всичко на руски. Но забелязах надписи и на украински, които понякога ме разсмиваха, примерно "Перукарня" - фризьорски салон, или "Ласкаво просимо!" - Заповядайте! Винаги се разбираше за какво става дума, тъй като динамиката между руския и украинския език е сходна с динамиката между българския и македонския. Отчитам го просто като наблюдение без да навлизам в политическите аспекти на такова сходство.

За варениките вече ни беше обяснено, че са традиционно украинско блюдо, докато пелмените са стриктно руски. Същото тесто, същия процес на приготовление, само дето варениките ги пълнят с вишни, картофено пюре или извара, докато пелмените ги пълнят с кайма. И едните и другите ги сервират със сметана или разтопено масло.

Темата за борша - супата с цвекло, е като навлизане в минно поле. Традиционно е прието да се смята, че е основно ястие на всяка украинска трапеза, но боршът е също толкова популярен в Русия, Беларус и Полша.

При леля ми в Одеса

От Киев се отправихме към Одеса (Украйна), където живееше леля ми Нина. В къщата им се говореше само на руски, обаче Альоша, синът на леля Нина (братовчед), понякога го чувах да говори по телефона на украински. Като казвам телефон, нямам предвид Apple или Android, става дума за големия черен бакелитов апарат в антрето с ротативка за набиране на номера.

Градските разговори бяха неограничени и се таксуваха 50 копейки на месец - всичките. При средна заплата 100 рубли тогава се получава около половин процент от дохода. Един ден леля Нина даде на Альоша банкнота от 10 рубли и му каза да ме заведе в градския увеселителен парк. С изгладена бяла риза и черни панталони Альоша изглеждаше далеч по-сериозен от 14-те си години. В продължение на два часа се забавлявахме в гостуващия чешки Луна-парк, ядохме сладолед, стреляхме с въздушни пушки, но така и не можахме да похарчим тия 10 рубли ("червонец"). Преди няколко дни се чухме с Альоша (той живее в Калифорния от 1999 г.), каза ми, че моята памет е значително по-добра от неговата.

Върнах се в Крим чак през март 2009 г.

От Одеса отплавахме към Ялта (Крим). Лееше се проливен дъжд когато пристигнахме, останах разочарован от оловно-сивото Черно море под "Ласточкино гнездо" - туристически капан с декоративен замък, от който, както твърди легендата, принцеса се е хвърлила в морето заради изневярата на любимия си.

Остатъка от лятната ваканция в онази далечна 1972 г. изкарахме при баба ми в Сочи (Русия). Макар и свързани с веригите на "нерушимата" българо-съветска дружба по онова време, в България малко се знаеше за народите от другата страна на Черно море - Украйна, черноморското крайбрежие на Русия, Грузия.

На съучениците ми в руското училище зад Коня (133-то) им беше интересно когато разказвах случки от семейните ни пътувания там, но, доколкото си спомням, никой не беше ходил по тези места. При все това вътрешното ми усещане за Русия и Украйна беше органично, в моето съзнание тези имена бяха само абстрактни понятия, но именно те осигуряваха уюта и спокойствието на детството ми.

На Запад към Лвов

Превъртам 15 г. напред, апогея на перестройката, лятото на 1987 г. Като най-млад сътрудник в редакцията на "София прес" ме включиха в група на български журналисти, командировани в западна Украйна - пак нещо по линия на българо-съветската дружба.

Западна Украйна е много по-близка по манталитет и архитектура до Полша, отколкото до Русия. Останахме шокирани от величествената сграда на университета в Черновци - как беше възможно нещо толкова красиво и толкова западно по форма и съдържание да съществува в дълбоката провинция на съветска Украйна?

Ректорът на университета ни прие в кабинет с размерите на тенис корт където 200-годишните рамки на прозорците от тъмен дъб бяха поне 4 метра високи. По време на разговора с ректора се наложи да изляза по малка нужда.

Попаднах в едно почти толкова грандиозно помещение, където в средата се извисяваше на подиум тоалетна. Подиумът беше постлан със сив мокет в който от години напластяваната урина създаваше тежка, почти непоносима миризма. Това беше нагледен пример за съчетаване на западно-европейско рококо с уродлив съветски прагматизъм.

Два дни прекарахме в Лвов - най-големия град на западна Украйна. Там се запознах с двама музиканти които впоследствие щяха да станат "Братья Гадюкины" - една от ключовите рок-формации в Украйна по време на перестройката и в ранните години на независимоста. Серьожа и Володя ме заведоха на неформално парти в къщата на местен художник-авангардист, който, както те ми казаха, вече си беше осигурил добра клиентела на Запад.

Пред гостите художникът нарисува абстрактна картина с тънка четка с черен туш. Останах поразен от прецизността с която прекарваше четката и фанатично вторачения му в картината поглед. По едно време отворих врата в огромната дървена къща и попаднах в стая където много младо момиче - не беше на повече от 16 години - държеше бебе на ръце и се опитваше да го приспи. В съседната стая имаше друго младо момиче също с бебе в креватче. И в стаята до нея още едно бебе с много млада майка. Не задавах въпроси, но по начина по който впоследствие въпросният художник говореше с тези млади момичета (на украински), не остана съмнение, че именно той е баща на бебетата.

Пак в Лвов попаднах на митинг на несанкционираното още движение "Рух" и за пръв път видях жълто-синия флаг, сега вече национален двуколор на Украйна. Въздухът беше наситен с напрежение, тълпата - възбудена. Макар и да не знаех към какво точно "Рух" се стремят, интуитивно усещах, че техните намерения бяха противоположни на целите на жреците в Кремъл.

Онези, които са участвали в първите митинги след падането на Тодор Живков от власт, вероятно помнят усещането и плакатите, на които с големи червени букви беше изписано "Комунизмът си отива". Сега такива плакати биха били изпразнени от съдържание и емоция, но тогава, в ноемврийските дни на 1989 г., усещането беше режещо, парещо: нима наистина това се случваше, нима наистина някой имаше смелостта да напише такова нещо и не само да го напише, но и публично да го изнесе на площада?

Завръщане в Крим

Голяма любов, може би най-голямата ме доведе в Крим за втори и засега последен път през март 2008 г. Пистата на летището в Симферопол е изградена от бетонни плочи, които за 50 години експлоатация доста се бяха поразместили, самолетът подскачаше като каруца при кацане и излитане.

Всички надписи бяха на руски, всички говореха руски.

Всички надписи и на летището, и в града бяха на руски, всички говореха руски, единственото напомняне за Украйна бяха парите - хривни, и бабушките на пазарчето които продаваха градински ябълки, магданоз и "сало" - украинската сланина, която се реже с остър нож на тънко и се топи в устата. И почти всичко на половин цена в сравнение с Русия.

От Симферопол до Ялта се придвижихме с... тролейбус. Тази линия е регистрирана в книгата на рекордите "Гинес" като най-дългата тролейбусна линия в света - 90 км. Шосето лъкатуши през живописна част на полуострова, възпята от руския поет Александър Пушкин. 90 км. в тролейбус на мека седалка срещу по-малко от 2 долара.

Някъде тук - между Симферопол и Ялта е селцето, в което се е родила майка ми, чистокръвна украинка - Клименко, но от бебе израснала в Сочи, Русия. Тя понякога споменаваше за украинските си корени, но по-скоро в шеговит контекст, тъй като почти нищо не знаеше за украинската си рода.

По онова време никой не обръщаше внимание на тези нюанси - белоруси, руснаци, украинци. Всички бяха дълбоко свързани етнически и исторически, а в контекста на развития социализъм националностите се възприемаха само като добавъчен (второстепен) елемент в огромната мозайкаь наречена СССР.

Руснаците ("москали") винаги са имали леко иронично отношение по отношение на украинците ("хохлы"), но като цяло, на битово ниво, взаимоотношенията им винаги са били доброжелателни. Сега, с оглед на събитията от последната седмица, на тази доброжелателност ѝ предстои да премине през най-голямото си изпитание.