За нея казват, че е една от най-светлите представителки на испанското и в частност каталонското кино, а талантът ѝ само за няколко години я е превърнал в носителка на редица престижни филмови отличия. На всичкото отгоре тя е само на 35 години.
Ще си помислите, че това е сценарий от невероятна приказка, изпълнена само и единствено с щастие, но всъщност изобщо не е така. Младата жена губи и двамата си родители още преди да навърши шест години. Те умират от СПИН, а на момичето се налага да отрасне със семейството на чичо си. Именно историите от детството ѝ обаче са в центъра на най-награждаваните ѝ произведения досега.
През седмицата испанската режисьорка Карла Симон спечели голямата награда Златна мечка на кинофестивала „Берлинале“ за филма си „Алкарас“.
„За невероятното изпълнение на деца актьори, до актьори на 80. За умението да показваш нежност и комедия в семейство, което се бори с трудности, и за изобразяването на нашата връзка и зависимост от земята около нас“, каза председателят на журито М. Найт Шаямалан, който връчи наградата на Симон.
„Считам се за дъщеря на „Берлинале“. Това наистина е филмовият ми дом. Може би трябва да се преместя тук, защото всеки път, когато дойда, нещо невероятно се случва“, каза щастливата Симон. Тя посвети наградата си на всички фермерски семейства, които „всеки ден обработват земята, а плодът на работата им достига до нашите чинии“, защото те отдават почит на земята, а това според нея е една от най-важните „форми на противопоставяне“ днес.
„Алкарас“ разказва историята на семейство фермери, които са силно свързани със земята, която обработват от повече от шест десетилетия. Оказва се, че те могат да загубят всичко това, което най-много обичат заради обикновена устна уговорка със собствениците на земята. Действието се развива в западната част на Каталония.
Вижте също Самуел Финци - европейският актьор, който открива кинофестивала "Берлинале"„Подобно нещо вече трудно се случва, но преди години е било правило. Семейството помага на арендателите си по време на гражданската война, а в замяна те ги оставят да обработват земята. Споразумението продължава от поколение на поколение, докато някой не казва „време е за нещо ново“, разказва режисьорката.
Според нея важна роля в лентата изиграва фактът, че тя наподобява историята от детството ѝ . Семейството, в което израства, и до ден днешен се занимава с отглеждането на праскови. Тя успява да запази образите „живи“ като използва само непрофесионални актьори, част от които са и фермери.
„Беше важно да обичам тези хора, като режисьор. Това е най-добрият подход, когато изобразяваш някого, дори и да не правят всичко по правилния начин“, казва още Симон.
Във филма тя на няколко пъти въвлича сюжетни линии, които целят да покажат, че твърде много хора напускат селата и обработването на земята, а няма кой друг да дойде на тяхно място и да поеме щафетата от предишното поколение.
Много критици свързват „Алкарас“ с предишния голям хит на режисьорката – „Лято 1993“. В него историята на главната героиня е вдъхновена от личната история на Симон – шестгодишно момиче, което е загубило и двамата си родители. Заобиколена от любовта на семейството на чичо си, но и от слуховете за смъртта на родителите ѝ , малкото момиче търси мястото си в света. Останалите деца пък са пазени от родителите им, които изпитват страх децата им да не се заразят със СПИН и така хвърлят стигмата върху детето.
Вижте също Мартина Апостолова - от живот в студената квартира до изгряваща звезда на „Берлинале“Симон обаче не просто успява да разкаже историята си, а и да я превърне в международен хит, който ѝ носи най-престижните отличия в Испания и Германия, както и номинация за „Оскар“. Тя разказва, че филмът се приема по различен начин на различни места, което обяснява с влиянието на СПИН в отделни общества. Испания е една от най-засегнатите от болестта европейски държави, а в края на 80-те и през 90-те хиляди губят живота си.
„Когато режисираш, трябва да запазиш правилната дистанция и да забравиш факта, че това е твоята история. Писането на сценария беше вглеждане навътре, представях си своята история в снимки. Когато снимахме, оставих личния процес настрани и го третирах като история. Просто някак блокирах емоциите“, спомня си Симон.
В момента режисьорката вече работи по третата част от своеобразната трилогия, която носи името „Ромера“. За нея тя споделя, че все още няма конкретна история за това какво ще се разказва в лентата, но държи да запази реалистичния си подход. Въпреки това тя иска да търси и нови неща.
„Мисля, че за всеки филм трябва да се казва: „Не знам как да го направя; трябва да се науча как да го правя“.
Карла Симон е родена през 1986 г. в Барселона, но израства в малко градче в областта. По-късно учи филмово изкуство в Universitat Autònoma de Barcelona, а след това продължава обучението си в Лондонското филмово училище.
Първите ѝ стъпки в киното са свързани с документални и късометражни филми, а първият филм, който режисира самостоятелно, е „Лято 1993“.
„За мен камерата трябва да разказва историята на героите, да ги обича, да ги обгрижва, без зрителят да бъде излаган на други стилистични детайли“, казва Симон.
Вижте също Режисьорът Андрей Паунов, който е "цяла вселена от идеи"