"Търсех някаква сламчица". Колко време България ще мълчи за домашното насилие

Петя решава да напусне мъжа си, докато се крие заключена заедно с детето си в дома си. През това време той крещи, хвърля камъни и чупи предмети отвън.

Преди това тя е била подлагана в продължение на години на психически и физически тормоз. Преживяла е сексуално насилие от партньора си. Виждала е как той тормози детето им. Възползвал се е от страховете ѝ, за да я контролира.

„Тогава бях безработна, което правеше още по-тежка ситуацията – без пари, без жилище, с дете“, разказва Петя*. Тогава е била на 38 години. Казва, че е събрала сили да напусне насилника си заради детето, което тогава е било на три. Подала е молба за развод и се е отказала от имущество само за да може по-бързо и лесно да приключи контактите си с него.

„Единственото трудно на бракоразводното дело беше отново да се срещна с този човек“, разказва Петя. „След като се изнесох и разведох, психическият тормоз стана още по-силен. Той ме преследваше, направи опит за отвличане на детето, заплашва ме с убийство. Страхувала съм се непрекъснато – и за живота си, и за близките си. Крила съм се, не съм излизала от вкъщи.“

Петя е една от хилядите жени, подложени на домашно насилие в България. Точни данни за техния брой няма, защото никоя държавна институция не събира такава информация.

Организациите за защита на правата на жените броят жертвите на базата на медийни публикации. Според данните на Зонта Интернешънъл те са 15 от началото на тази година. Последният случай на жена, убита от партньора си, беше на 30-годишната Евгения, задушена от съпруга си с фолио и изхвърлена в куфар.

„Травмата е огромна“

Петя казва, че през първите години от брака им с бившия ѝ съпруг са били щастливи. „Изобщо през ум не ми е минавало, че може така да се развият нещата“, казва тя. След това обаче той започва да я подлага на всевъзможен тормоз.

„Имам страх от високи скорости. Той купи нова кола и един ден излязохме, уж да отидем на разходка, да ѝ се порадваме. Затвори ме вътре и на една права отсечка я засили до такава скорост, че аз изпаднах в състояние на безпомощност, паника, вцепеняване“, разказа тя пред Свободна Европа. „Знаейки моя най-голям страх, той се възползва от него и си демонстрира силата, без да се съобрази с молбите ми, с плача ми, с нищо“, спомня си тя.

В началото Петя не предприема нищо, защото се надява всичко да отшуми, но това не става.

Решава да се изнесе набързо, от страх за своята безопасност и за безопасността на детето си. След като получава развод, тормозът срещу нея не спира, макар че е успяла да получи ограничителна заповед за бившия си съпруг.

„Телефонният тормоз, следенето, заплахите, те бяха достатъчни, за да ме лишат от пълноценен начин на живот“, казва тя. Спомня си и за случай, в който бившият ѝ мъж идва пред жилището ѝ и се опита да я принуди да излезе, въпреки ограничителната заповед.

„Травмата е огромна. Все още говорейки за тези неща се разплаквам и все още се страхувам, че нещо може да го провокира и да се възобнови тормозът.“

„Има към кого да се обърнат“

Когато решава да се изнесе от дома, в който живее с насилника си, Петя за пръв път се обажда на телефонната линия за пострадали от насилие**. Казва, че оттам е получила ценни съвети и подкрепа в моментите, в които ѝ е било най-трудно.

„Дори в момент на паника, на ужас, на ступор, на страх, съм си давала телефона, докато те са били на линия да разговарят с полицаите, които са били до мен, за да могат да обяснят адекватно и разумно, тъй като аз не съм била в състояние“, казва тя.

Телефонната линия се поддържа от екип на „Асоциация Анимус“. На нея потърпевшите или хората, които са станали свидетели на насилие, могат да получат информация и подкрепа.

„Хората трябва да знаят, че всъщност има към кого да се обърнат, ако смятат, че се намират в ситуация, в която срещу тях се упражнява насилие и искат най-малкото да се информират какво биха могли да направят“, казва Атанас Киров, който е асистент координатор на Националната телефонна линия за пострадали от насилие. Той напомня, че разговорите са анонимни и не задължават пострадалия да предприеме каквито и да е действия.

„Когато човек иска да предприеме нещо конкретно, ние гледаме да обсъдим какви са неговите опции към момента, какви са възможностите, с които разполага - от една страна доколко е мотивиран да предприеме нещо, от друга страна доколко разполага със средства, има ли хора, които биха му помогнали. Изследваме доколко разполага с възможности да се отдели от средата на насилие“, добавя Киров. „Ако няма такива възможности, обсъждаме план за действие или опции за настаняване, или конкретна услуга, към която може да се обърне и евентуално сигнализираме.“

Тунел и мрак, но има изход

Петя е намерила подкрепа от родителите си, при които живее и до момента.

„Изведнъж като ти рухне целият свят, трябва да си намериш някакво островче, някаква сламчица, да се хванеш и да се изтеглиш отново нагоре. Наистина е тунел и е мрак. Не е възможно сам да се справи човек. Има нужда от подкрепа от близки, роднини, приятели.“

Всичко това ѝ се е случило преди около година и сега е започнала да гради нов живот. Има и работа. „Все едно се събуждам за нов живот“, казва тя.

Сега Петя открива смисъл в това да помага на други жертви на домашно насилие. Затова и споделя историята си – за да покаже на пострадалите, че това не се е случило само на тях.

„Неминуемо след известен период от време животът се подрежда. В началото е страшно, но се излиза, минава се. Никоя жена не заслужава такова отношение.“

„Всяка жена, която е минала през този ад, помага с широко отворено сърце. Жените, които имат нужда от помощ, трябва да ни търсят, да се свързват с нас. Да не се срамуват и да знаят, че вината не е в тях. И че това не е безкрайно, че има изход“, казва тя. „Една жена има потенциала да се справи с всичко.“

Една на всеки четири

Точни данни за броя на жертвите на домашно насилие в България няма. Според данни на МВР, съобщени на пресконференция в навечерието на международния ден за борба с насилието срещу жени, обажданията на спешния телефон 112 със сигнали за домашно насилие достигат 90 на ден.

Данните от телефонната линия на „Асоциация Анимус “ показват, че от 1852 обаждания от началото на годината, 1280 са за домашно насилие.

„Част от проблема е, че българските институции не могат да нарекат проблема „домашно насилие“ с неговото име и да го различат, да го идентифицират, за да се справят с него“, казва пред Свободна Европа директорката на „Асоциация Анимус“ Надежда Стойчева. Тя цитира изследвания, според които една на всеки четири жени е подложена на домашно насилие.

Тя посочва няколко фактора, които влияят на тежестта на проблема с домашното насилие в България. На първо място е липсата на заинтересованост от институциите и политиците.

Тя посочва, че предложените промени в Закона за домашното насилие, които са в полза на жертвите, са изготвени, но още не са приети. Освен това на потърпевшите не се осигуряват достатъчно възможности за настаняване.

„В София има само едно кризисно звено с осем легла. Ние го управляваме. Мислите ли, че е достатъчно за едномилионна София? А има 12 региона в България, където изобщо няма такива.“

Според Стойчева освен приемането на законови поправки и разкриването на кризисни центрове, където жертвите да могат да получат помощ, е нужно да бъдат обучавани всички, които се докосват до насилието – полицаи, съдии, лекари, социални работници.

„Държавата трябва да има дългосрочна стратегия за разкриване на социални служби, консултативни центрове за домашно насилие. Институциите трябва да се координират по всеки един от случаите“, казва тя.

Друг фактор за мащабите на домашното насилие според Надежда Стойчева е отношението на обществото.

„Част от българското общество счита, че този проблем е личен. Тези хора не желаят да има промяна, не желаят да има закон. Те са навсякъде – работят в институции и са в цялото общество.“

Проучване на Алфа рисърч и „Отворено общество“ от октомври 2021 г. сочи, че мнозинството българи подкрепят равенството между мъжете и жените и смятат за неприемливи различните форми на насилие над жени. Въпреки това 15,8% от анкетираните смятат, че домашното насилие над жени е личен проблем и трябва да се решава у дома. Проучването сочи още, че 6% от отговорилите смятат за приемливо мъжът да забранява на жената да се вижда с някои роднини и приятели, а 3,6% казват, че е приемливо мъжът да удари жената.

България е една от шестте държави членки на ЕС, които не са ратифицирали Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Конституционният съд реши, че тя противоречи на основния закон.

Този документ е първият, който съдържаше цялостен поглед върху проблема и задължаваше държавите да въведат промени в пакет от закони, а не само да изменят един или два.

Вместо този документ в началото на 2019 г. депутатите предложиха местен заместител, с който беше постигната една от стъпките напред: властите вече са длъжни да уведомяват жертвата, ако осъденият излезе на свобода или избяга, а някои престъпления вече са квалифицирани, ако са извършени „в условията на домашно насилие“.

*Името е сменено.

**Гореща телефонна линия за пострадали от насилие на телефон: 0800 1 8676 и 02981 76 86

Връзка с фондация “Асоциация Анимус“ може да бъде осъществена и на имейла им 029817686@animusassociation.org