Франц Кафка и смъртта като познание за живота

Франц Кафка, Джеймс Джойс и Марсел Пруст са трите основни стълба на модерната литература. „В борбата на човека срещу света, заложете на света” – съветва Кафка. И пише: „Някакъв човек попада в някакъв свят, опитва да разбере „защо?” или „какво, по дяволите?”, но не успява. А светът го обгръща и души като голямо, меко чудовище.

В „Замъкът” героят К. е нает от властите, но не знае за какво, а и не може да се свърже - в Замъка се влиза със специално разрешение, а той няма. В селото К. опитва да разбере каквото и да било, но селяните не знаят нищо и не могат или не искат да помогнат. А хората от Замъка, които слизат в селото за секс, отказват да направят каквото и да било. Така К. се заплита в паяжина, от която няма измъкване. Пък и романът е недовършен - не е ясно какво смята да прави авторът с тази каша.

Може би нарочно е недовършен и май е алегория на раждането – първи сблъсък на човека със света. Но Замъкът може да е и фалически символ, а невъзможността на К. да стигне до него - израз на сексуалните страхове на Кафка. Или е символ на властния му баща. А може да е просто поглед към абсурдния свят на бюрокрацията, който тормози модерния човек. Тълкуванията нямат край - един от признаците за гениалността на Кафка.

Другият му знаменит роман, „Процесът”, е алегория на смъртта. Героят, Йозеф К, е банков чиновник, срещу когото се води съдебен процес. Обаче не го арестуват, той опитва да разбере за какво го съдят, кога са делата, кой ги води - но никой не знае или не казва. Йозеф К. не научава движи ли се изобщо процесът, но има усещане, че времето му изтича, че присъдата е вече издадена не в негова полза. Той продължава да живее необезпокояван, но един ден двама непознати го заколват „като куче” в изоставена каменна кариера - смъртта, за която се готвим цял живот, винаги връхлита неочаквано.

Франц Кафка е роден през 1883 в Прага и предварително е заплетен в противоречия. Ситуацията описва критикът Гюнтер Андерс: „Като евреин, не е свой в християнския свят. Като индиферентен евреин, не е свой сред евреите. Като немско езичен, не е свой сред чехите. Като немско езичен евреин, не е свой сред бохемските немци. Като бохемец, не е австриец. Като застраховател, не е буржоа. Като бюргерски син не е работник. Като чиновник не е цял, защото се чувства писател. Но и писател не е напълно, защото се отдава на семейството. А в семейството е по-чужд, отколкото би бил някой наистина чужд.”

В него се сливат две противоположни семейни линии. Бащината, линията „Кафка”, което значи „чавка”, „гарга” и майчината – Леви. Бащата потиска сина си и това е фатално - Кафка никога не се освобождава от детските страхове и комплекси. Майчината му линия пък се характеризира с „упорство, чувствителност, чувство за справедливост, безпокойство.” Но също - със слаб характер, склонност към съзерцание и предпочитание към интелектуалния пред реалния живот.

Кафка расте висок, но слаб, дори хилав. Той не се харесва, смята, че всички се ужасяват от грозотата му, мрази да се показва гол, дори пред жените, с които прави любов. Този комплекс се отразява в творчеството му. „Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо.” Така започва „Метаморфозата”, може би най-известната и смразяваща история на Кафка. Съдбата прави нещо с теб, дори не е ясно точно какво, но нещо гадно. Не можеш да си обясниш защо това те сполита и опитваш да се държиш, сякаш нищо не се е случило. Със събуждането си като насекомо Грегор Замза не е толкова притеснен – смята, че „всички тези глупости” ще се разминат, ако си почине. Но историята свършва с думите на домашната помощница към баща му и майка му: „Я елате да видите, животното е пукнало! Лежи съвсем мъртво”.

В началното училище Кафка е неуверен, това се задълбочава в лицея. Той смята, че винаги е на границата на провала, а натрапчивите му страхове се подклаждат от провала с уроците по музика и танци. Така провалът се превръща и във фетиш – Кафка се плаши от него, но и желае да му се случи.

Още по-сложни са сексуалните му комплекси. Освен писането, жените са другата му доминанта. Сексуалността му се пробужда късно и е пълна със странности. На 16 той пита родителите си как да се пази от проблемите в секса. Пита за болестите, но баща му смята, че е за пазене от бременност – и го съветва да ходи по проститутки и да се отдаде на самозадоволяване. Кафка е шокиран, но е добър син и изпълнява заръките – абонира се за еротичните списания „Аметист” и „Опал”, и тръгва по бордеите. За първия си секс с проститутка пише: „Всичко беше очарователно, възбуждащо и омерзително.”

В бордеите Кафка може да е себе си, той е привлечен и отвратен едновременно. Има усещането, че е попаднал, където заслужава да е жалък тип като него, а отношенията с проститутките странно съжителстват с желанието му за традиционен бюргерски живот и грижа за дома.

„Колкото по-малко обичаш една жена, толкова по-сигурно е, че я притежаваш” – твърди Кафка. Той с големи усилия опитва два пъти да предложи брак на приятелката си Фелис Бауер, но се отказва. Първата му романтична история е с доста по-възрастна и вероятно омъжена жена. Докато е с Фелис пък, изкарва една любов и с нейната приятелка Грете. След ПСВ се влюбва в Юлия Вохризек, а после идва най-дълбоката му връзка – с чешката писателка и журналистка Милена Йесенска. 23-годишната Милена е интелигентна, разкрепостена, истински магнит за Кафка - но го зарязва.

Той е разбит, иска да е сам, но на Балтийско море среща 19-годишната полякиня Дора Диамант. Те се влюбват и кроят планове да заминат за Палестина, да отворят ресторант, той да готви, тя да сервира и щастливо да прекарат дните си. Но Съдбата мисли друго.

Кафка е диагностициран с туберкулоза, а пристъпите зачестяват. Първите 6 месеца с Дора са време на покой и щастие, но идват три месеца агония. Той се влошава бързо, тя го мести от Берлин в Прага и Виена. Туберкулозата се прехвърля върху ларинкса, той набъбва и боли зверски. „Докторе, дайте ми смърт, иначе вие сте убиец” – казва Кафка. Но ларинксът затваря гърлото и великият писател Франц Кафка умира…..от глад.

Дори неговото болно въображение надали си представя такава смърт - но трябва да се примири. Или смъртта не е примирение, а върховно познание, ако съдим по парадоксалното му прозрение: „Първият признак, че започваш да разбираш живота, е желанието да умреш”.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.