Точно преди 80 години, на днешния 16 април, 1941 г., премиерът на България проф. Богдан Филов записва в дневника си: „Преди обяд приех Н. Стоянов и проф. Коларов, с които говорихме обширно по македонските работи. Те ме уверяват, че идеята за независима Македония сега не се поддържала от никого, даже не и от ВМРО (Михайловистите). Препоръчаха ми няколко души, които да изпрати в Македония, за да ободряват населението и да подготвят евентуално един комитет, който да поиска присъединяването на Македония към България.“
Записът следва няколко тревожни и динамични седмици, в които ситуацията се променя с дни, а понякога и с часове. Макар огромната част от българския политически спектър да се противопоставя на 21 февруари 1941 г. на влизането на България във войната на страната на Тристранния пакт, все пак на 1 март, в двореца Белведере във Виена, България се присъединява към силите на Оста.
В стремежа си да привлече и Югославия, Берлин й обещава гръцката част на Македония плюс владеенето на Солун. На 25 март 1941 г. Белград също става част от пакта. Два дни по-късно обаче, пробритански сили извършват държавен преврат и изваждат страната от съюза с Райха. Още на 28 март Б. Филов не пропуска да отбележи в дневника си, че едва сега се създават благоприятни условия Македонският въпрос да се реши в полза на България.
Новопридобитите от България територии са организирани в три области - Скопска, Битолска и Ксантийска
През следващите дни предстои, включително и от българска територия, Германия да смаже военната съпротива на Югославия и Гърция. На 17 април от Берлин дават разрешение България да заеме Западните покрайнини. На 19 април български войски навлизат във Вардарска Македония. На 20 април българска власт се установява и в части от Беломорието. Новопридобитите от България територии са организирани в три области - Скопска, Битолска и Ксантийска. Под лозунга „Една държава, един народ, един цар“ е провъзгласено „националното обединение“. Но какво се крие зад всичко това в различните региони където се установява българска власт?
Настроенията в София и във Вардарска Македония
Още от 1940 г. доклади на чужди наблюдатели говорят за силните традиции във Вардарската бановина на автономизма, сепаратизма и на пробългарските настроения. В началните месеци на войната са налице определени симпатии към антиверсайската политика на Хитлерова Германия и към „братята българи“. В резултат, след разгрома на Югославия, може да се каже, че популярността на Хитлер край Вардар е доста по-голяма отколкото в самата България. При това форматът на германо-съветския пакт за ненападение прави възможни тези настроения в самата Македония както сред десни, така и сред леви.
Британският вицеконсул в Скопие отбелязва, че мнозинството от славяните и турците са „автономисти“
И все пак, през ноември 1940 г. британският вицеконсул в Скопие отбелязва, че мнозинството от славяните и турците са „автономисти“ и „само малка част от славяните все още се надяват на анексия от България.“
На 8 април 1941 г., в Галички хан в Скопие, дейци на ВМРО – и десни, и леви (някои дори и членове на ЮКП) - обсъждат обявяване на независима македонска държава под протектората на Германия.
Травмата от жертвите по време на Първата световна война и съзряването през годините на идеята на ВМРО за „независима македонска държава“ изглежда правят и сред управляващите кръгове в София тази стара, автономистка линия логична. Неслучайно в самото начало, когато премиерът Филов съобщава на важни фигури от правителството си като външния министър Иван Попов и военния ген. Теодоси Даскалов, че „германците предлагат да ги окупираме“, нито един от двамата не изпада във възторг и изказват своята загриженост от подобна стъпка. Филов свидетелства и за мнението на царя: „Той е на мнение да приемем предложението, но не за „окупация“, а за да „запазим реда и спокойствието в завзетите от германците територии“.
Слуховете стигат до София
Слухове за случилото се на събранието в Галички хан в Скопие изглежда стигат и до София. Още на 9 април от българската столица към Вардар поемат Васил Хаджикимов и Стефан Я. Стефанов, които се заемат с организирането на Българските акционни комитети, които да посрещнат българската войска.
На 11 април Б. Филов записва в дневника си за негов разговор с външния министър Ив. Попов: „Антони Николов ми предаде слуха, че някакъв комитет в Скопие искал да провъзгласи присъединяването на Македония към България. Говорих с Попов и решихме да използваме този случай и ако слухът не е верен, да предизвикаме подобно решение.“
В Македония е изпратен за връзка с акционните комитети и прилепчанина Данаил Крапчев. Както отбелязва в дневника си Филов изборът пада на него тъй като „той е за присъединяването на Македония към България, а не за автономия.“
Посрещането на българската войска
На пръв поглед парадоксално, в следващите дни идеята за пряко присъединяване към България бързо печели превес от двете страни на Вардар. За запознатите с контекста това изглежда не е и толкова изненадващо. Не са тайна италианските апетити към Македония, които за разлика от България, биха неминуемо фаворизирали албанския фактор там.
В италианското външно министерство разглеждат Скопие и Битоля като албански градове. Паралелно с вдъхновените от София акционни комитети се създават и албански структури, които се застъпват за присъединяване към Албания под италиански протекторат. Самата италианска пропаганда също използва идеята за „автономна Македония“ и „независима Македония“, включително и сред малцинствените групи.
На 19 април и в следващите дни българската Пета армия навлиза във Вардарска Македония. В онзи момент по-голямата част от населението я посреща дружелюбно. Дори и през 1943 г., разсъждавайки върху слабия интензитет на съпротивата тук срещу българската власт, изпратеният от Тито Светозар Вукманович-Темпо си спомня как през април 1941 г. „българските окупатори , па дори и германските, народът ги посрещна с цвете.“
Първите разочарования
Автономистките настроения обаче изглежда се оказват по-силни от желаното от София и през следващите месеци българската власт, въпреки огромните инвестиции в областта, започва да губи първоначалното доверие.
Дори полицията поставя под наблюдение немалко стари вемереовци като Димитър Чкатров, Димитър Гюзелев, братята на Иван Михайлов, вдовицата и дъщерята на Тодор Александров, Борис Дрангов и др. Заплахата от „автономизма“ преминава като червена линия през немалко български полицейски архивни документи, които свидетелства за „охладняване на местното население към официалните органи“, за агитации сред него в полза на „автономна Македония“, за растящо „лошо настроение срещу българската власт“.
Още през юни 1941 г. Д. Чкатров, Д. Гюзелев и д-р Борис Светиев недоволстват пред премиера Филов от неизползването на местни хора в администрацията; непознаването на местните условия от чиновниците дошли от България; липсата нужното отношение към местното население. Държавни служители дошли от София констатират през септември 1941 г. как младежите не признават новата власт като своя; как преобладават настроенията в полза на лозунга „Македония за македонците“; как се настоява да се дадат служби на местни хора с опит, макар и от времето на предишната сръбска администрация; как местните често не се наричат „българи“ или „македонски българи“, а просто „македонци“.
През юли 1942 г. тукашни дейци се събират в дома Йордан Чкатров в Скопие и изготвят изложение до цар Борис III, в което настояват за по-голямо представителство на местното население в управлението.
Смесица от „колебливи надежди и смутени възражения“
Забелязва се това, което един от шефовете на радиото Есто Везенков определя като смесица от „колебливи надежди и смутени възражения“, „студенина“. И добавя: „Имаше опасност първоначалната радост от българското настаняване там да отстъпи пред упоритата пропаганда за самостоятелност.“ Поднася ни и конкретна случка: „Една вечер решихме да отидем в някоя местна кръчмичка в края на града. Бяхме група от радиото и театъра. Когато влязохме обаче, срещу нас се изправи стена от студени погледи. Никой не ни предложи да седнем. Отидохме си. А аз си мислех: това ли е нашата Македония?“
Слабата съпротива
Въпреки усещащите се първи разочарования обаче, в самото начало, с изключение на регионите на Куманово, Скопска Църна гора, Азот и Поречие, където ясно се очертават просръбски анклави, местното население не е готово за борба с „окупаторите“.
То все още пази ненавистта си към бивша Югославия. Дори и когато македонските комунисти започват да призовават за борба срещу „фашисткото българско правителство и монарх“, те изтъкват като цел „свободна Македония“, а не лелеяната от ЮКП и Тито „нова Югославия“.
Самата пък идея за „свободна Македония“ следва вемереовската автономистка традиция, която по същината си винаги е била и пробългарска. Неслучайно през 1944-45 г. югославската комунистическа пропаганда прави разлика между „великобългари“ и „вемеревоци“, като и едните, и другите определя като „българофили“. Дори и до към есента на 1943 г. в немалка степен сред местното население липсва ентусиазъм да се озове в „нова Югославия“.
Новата генерация и Македония
Различни фактори ще бъдат използвани от пропагандата на съпротивата за увеличаване на недоверието към българската власт - ограниченията на демокрацията; поведението на чиновничеството, пренебрежението към ислямските малцинства; антиеврейското законодателство; депортирането на евреите; различната чувствителност на новото поколение, което е израсло в Югославия и прекъснало връзката с България.
Неслучайно роденият през 1889 г. в Охрид изтъкнат стамболовист Петър Карчев пише за посещението си тук следното: „Хитлер отдавна беше нападнал Съветския съюз и идеята за освобождение на Македония в съзнанието на подрастващата македонска интелигенция беше придобила нови форми. Като съюзници на Хитлер нашите войски бяха престанали да носят освободителен ореол.“ За изключителната динамика на лоялностите в тези години говорят и следните му думи, и то за родния му Охрид: „Дори и младежите, които бяха на държавна служба, бяха врагове на българската власт. И те споделяха възгледа, че македонците не са българи.“ Изразявайки своето възхищение пред смелостта и решителността на това младо поколение, Карчев предсказва обаче трудността в опитите му един ден да формулира история „отделна от българската“.
И все пак, въпреки отделни инциденти и няколкото стотин жертви, съпротивителното движение срещу българската власт до началото на 1944 г., та дори и до лятото, не получава желания от участниците в него размах. А и въпреки военновременните проблеми, видяна в общоевропейска перспектива, като цяло Вардарска Македония остава сравнително спокойно място през военните години, без характерния за други места продоволствен недоимък. Тези неща стават още по-отчетливи при сравнение с други региони където през войната е установена българска власт и на които ще бъде посветен следващия ни материал.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.