Антоан дьо Сент-Екзюпери, летящият голям принц

Бохем и женкар, темерут, инат и черногледец, който флиртува със смъртта – но и предан приятел, любовник от класа, голям пилот, дълбок мислител, велик писател. Той е Антоан дьо Сент-Екзюпери и не е просто земно тяло за крехката душа на небесния Малък принц.

Дали пише, прави любов или обикаля света, Екзюпери лети – 22 от всичките си 44 години. Обича небето и иска да се махне от Земята, лети не като работа, а като творчески процес. Като пилот е и страхотен, и жалък – повечето му полети свършват по корем на земята, по-често без драскотина, но понякога - здраво натрошен.

Обяснението? Екзюпери полита през 1921-22, когато самолетите са допотопни машини със силово управление, при което авиаторът е като магьосник. После има бум, но той мрази промяната, пилотирането му става прекалено лесно, разсейва се и затова пада.

През 1935 Екзюпери опитва да счупи рекорда за полет до Сайгон, но разбива „Кодрон”-а си в Либийската пустиня и няма представа къде е. Има само малко ягоди, десетина портокала, термос със сок, шоколад, бисквити и вино – артистично меню, но неподходящо за пустинята. Върви напосоки и изяжда всичко още първия ден, а после дехидратацията носи халюцинации. На четвъртия ден, на крачка от смъртта, го спасява бедуин.

След седем години, в Ню Йорк, докато изпада в депресии, че не може да воюва срещу нацистите в Европа, Екзюпери получава поръчка за детска книга. Урежда му я жената на американски издател, с която върти любов. Тя иска да го изкара от депресията, но иска и текст, който да надмине конкуренцията с „Мери Попинс“. И Екзюпери се връща към пустинните видения, за да започне историята за срещата с небесния малък принц.

„Моля, нарисувай ми една овца” – така Малкият принц събужда пилота, „откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец сред океана”. На другата година Екзюпери все пак се включва във войната и оставя на издателя ръкописа на най-великата си книга, която никога не успява да зърне.

Зад тази предистория има и друга – романтична, светла и радостна, но и пълна с болка, унижение, изневяра и мисъл за смърт, както често става покрай любовта.

През 1929 Екзюпери е директор на въздушната поща на Аржентина, пише „Нощен полет” и печели литературната награда „Фемина”, но среща и самата фемина – красивата, умна, артистична и разкрепостена Консуело от Салвадор. Зърва я на коктейл, скланя я да се качи в самолета му за малка разходка, а после настоява тя да го целуне. Заплашва, че иначе ще разбие самолета и цялата компания ще загине. Тя го целува, а още преди кацане получава покана за брак.

Бракът е колкото щастлив, толкова и нещастен. Той е двуметров инат, тя - дребосък „с отровен език”. Те се обичат и си изневеряват, разделят и събират, сякаш в надпревара кой повече ще нарани другия. И докато Екзюпери пише „Малкият принц”, те са точно в такъв период, а историята се смята за закодирано послание на писателя до омразната му любов. Планетата на русия небесен гост е малко по-голяма от къща и на нея има три вулкана, два действащи и един угаснал - точно това се вижда от родния дом на Консуело в държавицата Салвадор.

В добри времена писателят нарича любимата си „розата” - тя е „принцесата-цвете”, която Малкият принц държи под стъклен похлупак. А щом узнава, че овцата може да изяде дори цвете с бодли, болката му е огромна. „Ако обичаш цвете, което е само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?” – пита принцът.

След което не може да каже и дума повече, а избухва в ридания.

Генерал Шасен свидетелства за приятеля си: „В него всичко бе свързано - математика, биология, поезия на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора - Екзюпери, който играе с някое дете, и Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.”

А самият писател има удивително пророчество. Героят му, Малкият принц, разказва за планетата си: „Един ден видях слънцето да залязва 44 пъти.” Антоан дьо Сент-Екзюпери е роден през 1900 и завинаги изчезва в небето 44 слънца по-късно.

Когато човек е много тъжен, той май наистина обича залезите. И животът му е дълъг цял ден.