Европейският фалстарт в отношенията с Джо Байдън

На пръв поглед всичко наподобяваше добрите стари времена. Мюнхенската конференция за сигурността винаги е била сред форумите, на които трансатлантическият съюз получава своето ритуално препотвърждаване.

Събитието през отминалия февруари изпълни тази своя функция с особен политически ентусиазъм, граничещ с тържественост, която единствено вирусните ограничения лишиха от подходяща публичност.

Президентът Джо Байдън обяви „завръщането на Америка“, възстанови съюзническата реторика около НАТО и препотвърди ангажимента за колективна отбрана. Внимателният прочит на речта му обаче разкрива потенциала за бъдещи разминавания с Европа. Той говори за „точка на пречупване“, за сблъсък между демокрации и автокрации, за остра конкуренция с Китай.

Проблемът е, че „старият континент“ реално не моделира външните си отношения през подобни призми, а отношението към Китай продължава да бъде достатъчно добронамерено, често наивно и лишено от нормативен компонент. На Западните Балкани пък, ЕС видимо предпочита „стабилокрации“, вместо демокрации. Въобще, разминаванията с Вашингтон може да се окажат доста сериозни през идните няколко години.

Различен подход към Китай и Русия

Европейският съюз още на този етап има наглед трудно съвместими със САЩ позиции и активности. Независимо от изричното очакване на новата администрация, съюзът ненужно форсира финализирането на инвестиционното споразумение с Китай и предизвика политически турбуленции, които дори в крайна сметка могат да го спрат в Eвропейския парламент.

ЕС продължава да няма единна политика спрямо Пекин, а официалните й документи съдържат несъвместими формулировки на отношенията със страната. Европа като цяло мълчи по темата за деконструкцията на автономията на Хонконг или пък за действията на китайците в Синдзян.

Ситуацията не е много по-различна по отношение на Русия. Продължаващите различия около „Северен поток 2“ внасят достатъчно напрежение. Наскорошното фиаско в Москва на европейския „външен министър“, Жозеп Борел, пък е напът да дестабилизира трайно този институционален стълб на външната политика на „стария континент“.

Неговото унижение в ръцете на Кремъл трайно разруши авторитета му пред чуждите партньори и европейските правителства и доверието към него едва ли ще бъде въобще възстановено до края на мандата на тази Европейска комисия.

Отвъд това обаче, ЕС направи опит за някакъв неясен, объркан и политически неподкрепен рестарт с Москва точно в началото на мандата на новия американски президент. Погледнато по-общо, по тези две ключови линии на сътрудничество между Европа и САЩ съществуват очевидни трудности.

Позабравените ангажименти за сигурността

Отделно от това, като приема с облекчение новата администрация във Вашингтон, Европа няма особени намерения да търси съдържателно съгласие и по други ключови въпроси. Например, в областта на сигурността дискусиите за повишаване на военните разходи отчетливо затихнаха и рано или късно на Байдън ще му се наложи да напомни на висок глас за поетите ангажименти.

В Европа няма особен ентусиазъм относно засилване на сдържането на Русия на „стария континент“, било в Украйна, било в сектори като киберсигурността. Нещо повече, вероятността от пряк сблъсък с Китай около Тайван или в южно-китайско море непрестанно нараства и отсега може да се прогнозира, че в подобна ситуация Европа ще бъде изключително сдържана и предпазлива.

Малко вероятно е възраждането на идеята за търговско споразумение между Европа и САЩ. Независимо от непрестанната реторика за външна политика, водена от ценности и грижа за човешките права, тя рядко прелива в реални действия. Предпазливостта в налагането на нови санкции спрямо Москва, заради отношението към Алексей Навални е само последен пример. На практика ЕС възприема актуалните авторитарни режими като удобни търговски партньори, а управлението на рисковете и заплахите в отношенията с тях е склонна да оставя на САЩ.

Разминаванията между Европа и САЩ продължават и по други теми и области. В областта на технологиите, макар новата администрация във Вашингтон да е по-склонна да тръгне в посока анти-тръстово законодателство и данъчни ограничения, съществуват „червени линии“, отвъд които ударите по техно гигантите ще имат неприемливи вътрешно-стопански и геополитически последствия.

Неизвестните от Берлин и Париж

Обратно, през последната година в Европа се засилват настроенията за далеч по-радикални и едностранни мерки срещу дигиталните гиганти и съвместяването на позициите между Вашингтон и Брюксел изглежда много трудно. Същата динамика е видима и в областта на възродената индустриална политика от двете страни на Атлантическия океан.

Преди около година имаше дискусии за нещо, наподобяващо „трансатлантическа индустриална политика“ в областта на 5G технологиите, например в дискусиите за американски инвестиции в Nokia и Ericsson’. Европейската реакция бе достатъчно негативна и постепенно амбициите затихнаха. Тепърва предстои да видим и дали временното суспендиране на взаимните тарифи спрямо „Боинг“ и „Еърбъс“ ще се трансформира в трайно решение.

Политическият момент в Европа за подобен рестарт също е достатъчно проблематичен. Евентуалното премиерство на Армин Лашет в Германия след изборите през есента носи съществена външнополитическа несигурност, най-малкото защото той е известен с мекия подход към страни като Русия.

Нещо повече, страната е в началото на цялостно преосмисляне на своята външна политика, чийто краен резултат е все още неясен. Но отсега може да се прогнозира, че икономическо и енергийно отдалечаване от Китай и Русия е малко вероятно.

Стимулите за активна трансатлантическа връзка със САЩ постепенно ще намаляват във Франция, където президентът Еманюел Макрон вече навлезе в дългата предизборна кампания за вота през 2022 година. Идеята за „европейския суверенитет“ там е далеч по-подходящата основа за външна политика, отколкото тази за рестарт с Вашингтон.

Очертаващата се продължителна външнополитическа безтегловност по оста Берлин – Париж ще е реална пречка пред отношенията с администрацията на Байдън, допълнително усложнена от отсъствието на Великобритания в ЕС.

Фалстартът е вече очевиден, но и двете страни си дължат поне един сериозен опит за разширяване и задълбочаване на трансатлантическите отношения в епоха, която все по-неизбежно изисква укрепен съюз между тях. Очертаните политически динамики оставят един остатъчен прозорец от няколко месеца, в който това усилие може да бъде направено. Ако е неуспешно, раздалечаването ще се ускорява. Противно на заявения европейски ентусиазъм от политическата промяна в Белия дом.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.