През годините на Втората световна война България е съюзник на нацистка Германия. Тя приема антисемитски закони и анексира съседни територии, от които депортира еврейското население. Но това съвсем не е дело на всички български политици. Точно обратното - съпротивата срещу нацизма е съществувала. Само че историята на този смел акт по-късно е потулена. Ето защо.
Преди 80 години, на 21 февруари 1941 г., в дворцовата канцелария на цар Борис III, е връчена молба. Тя е подписана от политици от опозицията. Макар през последните години партиите в страната да са забранени, всички изкушени в политиката са наясно с идейните профили на подписалите.
Там личат имената на Никола Мушанов от Демократическата партия, Кръстьо Пастухов от Социалдемократическата, Димитър Гичев от БЗНС-Врабча, д-р Г. М. Димитров и Никола Петков от БЗНС-Пладне, Григор Василев (Демократически сговор на покойния Андрей Ляпчев), Атанас Буров и Петко Стайнов (Народна партия), Стоян Костурков (Радикална партия), Кимон Георгиев (политически кръг „Звено“), Иван Пашов и Д. Дечев (Комунистическа партия).
Подписалите документа настояват за запазване на политиката на неутралитет и неприсъединяване на страната към Тристранния пакт. Текстът е изработен първоначално от Гр. Василев. Той е обсъден, изменен и приет единодушно на специално събрание на опозиционните сили в средата на февруари. В крайна сметка документът гласи:
Народът е смутен пред евентуалната намеса във войната
“Ваше величество, като имаме предвид тежкото международно положение и сериозните мерки на правителството, ние мислим, а така мисли и целият народ, че страната се намира пред важни международни събития. България е преживявала големи изпитания, но никога не е била поставяна пред такива опасни моменти. Народът е смутен пред евентуалната намеса във войната. Затова ние считаме за наша повелителна длъжност да молиме Ваше величество да благоволите да ни отредите една аудиенция, за да ви изложим мненията и съветите си с желание да Ви помогнем да може страната да запази спасителния мир и неутралитет, високо провъзгласен от правителството в самото начало на войната, да се отстои националната независимост, да се избегне всяка възможност от преминаване на чужди войски и земята да стане бойно поле на воюващите държави.“
Акцията е значимо политическо събитие от най-новата българска история, незаслужено подценявано през годините и десетилетията.
Събрала десни и леви антинацисти и антифашисти, тя е и свидетелство за миролюбието и хуманизма на българската демократична общественост, на възпитаните в либерален дух и уважение към законността защитници на Търновската конституция.
Видно е как различни политически сили решават пред лицето на надвисналата над страната опасност в първите седмици на новата и драматична 1941 г. да потърсят единодействие. С жеста си те видимо открито изразяват пред монарха неодобрение на случващото се напоследък и политиката на премиера Богдан Филов.
Накъде води България Богдан Филов?
В седмиците и месеците, протекли преди написването на това писмо, министър-председателят и неговият кабинет вървят в определена посока както във вътрешен, така и във външнополитически план. На 15 ноември 1940 г. министърът на вътрешните работи Петър Габровски, от името на правителството на Б. Филов, внася в парламента за обсъждане и гласуване антисемитския и противоконституционен Закон за защита на нацията (ЗЗН).
Още на 17 ноември 1940 г. Хитлер предлага незабавно присъединяване на България към Тристранния пакт
Още на 17 ноември 1940 г., при посещение на царя и външния министър Иван Попов в Бергхоф, Хитлер предлага на двамата незабавно присъединяване на България към Тристранния пакт. Монархът отклонява на този етап предложението, като основно се оправдава с недостатъчна военна подготовка на страната и с опасения от усложняване на отношенията с балканските съседи.
Самото посещение на Борис III предизвиква тревога сред демократичната опозиция в страната, че се подготвя присъединяване към Тристранния пакт. А на 1 януари 1941 г. тези опасения се засилват доколкото министър-председателят Б. Филов е на посещение при Хитлер в Залцбург и Бергхоф, където уговаря окончателно присъединяването към Тристранния пакт. На 21 януари 1941 г. решение в този смисъл взема и правителството в София.
Заедно за конституцията, не на съюзите с СССР и Оста
Акцията от 21 февруари 1941 г. не е първата подобна проява на демократичната опозиция в страната. Тя е продължение на легалната й дейност в XXV-тото Народно събрание.
Особено Н. Мушанов и П. Стайнов, както и Ангел Държански разобличават с месеци дейността на парламента като един послушен инструмент в ръцете на премиера Б. Филов. За тях институцията само придава някаква конституционна фасада за авторитарната диктатура в страната, при забранена дейност на политическите партии.
Опозиционните политици говорят за диктатура, за антидемократичен и антиконституционен режим, за цензура, за интернирания, както и против Закона за гражданска мобилизация. Те настояват за възцаряване на правов ред, свобода на словото и печата, самоуправление на общините, както и за цялостно възстановяване действието на Търновската конституция. Те решително отхвърлят внесения от правителството законопроект за организиране на българската младеж в казионна организация, която се предвижда да носи името „Бранник“.
Антисемитският закон ще „унищожи най-ценното в тая нация – човещината", казва Никола Мушанов
Силна е речта на Н. Мушанов срещу антисемитския Закон за защита на нацията (ЗЗН), тъй като по думите му чрез тази законодателна инициатива се „унищожава най-ценното в тая нация – човещината и човешкото отнасяне към малцинствата.“
Към есента на 1940 г. зачестява активността на демократичната опозиция в страната и по външнополитически въпроси. Тя се застъпва за мир и неутралитет, както и за разбирателство със съседите. Сам Н. Мушанов в реч от парламентарната трибуна на 21 ноември 1940 г. изразява открито недоволство, че депутатите са държани в неведение около разговорите с Хитлер и твърдо се застъпва за продължаване на политиката на мир и неутралитет.
Още на 26 декември 1940 г. се организира събрание, на което присъстват Д. Гичев и В. Димов от БЗНС-Врабча, Гр. Василев от Демократическия сговор, Ст. Костурков от Радикалната партия, Кр. Пастухов от Социалдемократическата, проф. П. Стоянов.
През януари 1941 г. събралите се разпространяват из страната и позив за мир, неутралитет, ненамеса във войната, неучастие във военни съюзи и договори. В него се атакува както евентуален военен съюз със СССР (предложен от пристигналия на 25 ноември 1940 г. в страната Аркадий Соболев), така и с Оста.
Противопоставянето на комунистическите предложения за съюз със СССР не е и твърде трудно в аргументационен план, доколкото комунистическата пропаганда през есента на 1940 г. представя Западна Украйна, Белорусия, Карелофиния, Литва, Латвия и Естония като напълно свободни и равноправни членове на СССР.
В този смисъл акцията от 21 февруари 1941 г. трябва да се разглежда като възможно най-широко единодействие на десни и леви опозиционни политически сили с антивоенна, антинацистка и антифашистка насоченост. А единодействието е важно, тъй като през предходните месеци комунистическата пропаганда представя, поради матрицата на пакта „Рибентроп-Молотов“, Кр. Пастухов, Н. Мушанов, Цв. Бобошевски, Ат. Буров К. Тодоров, В. Димов, Гр. Василев, Ст. Мошанов и др. като „агенти на английския империализъм“ и „оръдия на чужда политика“.
През цялата 1940 г. комунистите представят хората от демократичната опозиция като агенти на „англо-френския империализъм“
Дори БКП насочва през цялата 1940 г. своята разобличителна кампания към тях, а не към правителството на Филов и неговото мнозинство в парламента. Главната опасност за страната комунистите виждат в „англо-френския империализъм“ и „английската агентура“ в България.
Всъщност, през февруарските дни на 1941 г. сред опозиционните демократични сили в България едни смятат вече свързването с Оста за неизбежно при създадените обстоятелства. Втора група предлага необвързване с Хитлерова Германия, като препоръчва следване на примера на Дания – протест без въоръжена съпротива. Това би показало на света, че германските действия не отговарят на волята на българския народ. На практика политици като Ат. Буров, Н. Мушанов и Венелин Ганев дават на управляващите среди в София точно такива съвети. Групата пък на Г. М. Димитров в БЗНС-Пладне се свързва с английското посолство в София и готви военен преврат, за да предотврати влизането в пакта, но е разкрита.
Що се отнася до опозиционната акция от 21 февруари 1941 г., тя видимо стряска властите. Надеждата да се промени позицията на правителството в София не е голяма. Ала все пак значима и твърде сериозна част от българския политически спектър и представители на политическата класа открито заявяват позиции в полза на неутралитет, мир, антинацизъм, антифашизъм и против включването на България в Тристранния пакт. То пък предстои да се случи само след някакви си 10 дни.
А на 25 февруари премиерът Б. Филов съобщава на Н. Мушанов, че подписалите молбата за аудиенция няма да бъдат приети от царя, тъй като са го направили в качеството си на шефове на политически партии. На 1 март 1941 г. Б. Филов подписва във Виена влизането на България в Тристранния пакт.
Забравата на това антинацистко наследство
Не е изненада, че в годините на комунистическия режим случилото се на 21 февруари 1941 г. се премълчава. То става жертва на желанието на БКП единствена да се окичи като антифашистка и да представя дълги години като „фашисти“ много от реалните антифашисти, с които се разправя рано или късно във времето след 9 септември 1944 г.
След промените през 1989 г. движението на махалото до реабилитиране на българската крайна десница пък не дава възможност ясно да бъдат отграничени демократичните, антифашистки, антинацистки, десни и леви сили. А и комунистическият антифашизъм, като подчинен на Москва и легитимиращ бъдещата тоталитарна еднопартийна власт, допълнително усложнява ситуацията в публичната сфера.
През 2016 г. 21 февруари е обявен за Ден на оказване на признателност към лицата, съпротивлявали се на нацизма в България
След дълги десетилетия на забвение на 27 декември 2016 г. тогавашното правителство на Бойко Борисов взе решение да провъзгласи 21 февруари за Ден на оказване на признателност към лицата, съпротивлявали се на нацизма в България. В мотивите за решението е изтъкнато, че ежегодното отбелязване на датата ще спомогне за утвърждаване на демократичните ценности.
Но вече близо петилетка въпросният ден преминава вяло и никой не се сеща за него.
Какво става с героите на 21 февруари 1941 г. след 1944 г.
Отбелязването и припомнянето на този ден все пак дължим на участниците в акцията, която цели избягването на обвързването на страната с Хитлерова Германия и Тристранния пакт. А дори и поради това, което се случва с повечето от тях след историческата промяна на 9 септември 1944 г.
Н. Мушанов е осъден от Народния съд на 1 година затвор за участие от 2 до 9 септември 1944 г в демократичното и антифашистко правителство на Константин Муравиев. След разгрома на демократичната и антифашистка опозиция през 1947 г. е интерниран във Велико Търново, а от 1949 г. в село Заград, Тутраканско. През 1951 г. е арестуван и повече никога не излиза жив от милиционерските участъци.
Кръстьо Пастухов е арестуван през февруари 1946 г. и осъден на 5 години затвор. Умира на 25 август 1949 г., по редица сведения удушен от рецидивист.
Димитър Гичев е осъден от Народния съд на 1 година затвор за участие в демократичното и антифашистко правителство на Муравиев. След излизането от затвора преминава към опозиционния БЗНС-Никола Петков. Арестуван е отново на 31 декември 1947 г. и е осъден, този път на доживотен затвор. Цялото му имущество е конфискувано. Освободен е от затвора през 1960 г. Умира забравен на 26 април 1964 г.
Г. М. Димитров е арестуван на 28 април 1945 г. След време е поставен под домашен арест. Със съдействието на американската легация в София успява да избяга. Принуден е да емигрира. На 12 юли 1946 г. е осъден задочно на доживотен затвор.
Никола Петков е арестуван в сградата на Народното събрание на 5 юни 1947 г. и след скалъпен съдебен процес е осъден на смърт чрез обесване. На 23 септември 1947 г. е екзекутиран в Централния софийски затвор.
Атанас Буров умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор
Атанас Буров е първоначално осъден на 1 година затвор от Народния съд. На 25 октомври 1947 г. е интерниран в Дряново. През 1949 г. е изпратен в лагер в Дулово. През 1952 г. е осъден на 20 години затвор. На 15 май 1954 г. умира в Пазарджишкия затвор.
Подобни на горните „неприятности“ са спестени на Григор Василев, поради неговата кончина на 7 ноември 1942 г.
След като закратко е министър на външните работи, Петко Стайнов заема единствено разни синекурни длъжности и завежда катедра по административно право в Софийския университет до началото на 60-те. Води жалко съществуване на депутат в няколко поредни комунистически народни събрания между 1950 и 1972 г.
През 1945-46 г. Стоян Костурков е отечественофронтовски министър на народното просвещение, след което е маргинализиран политически. Умира през 1949 г.
Започвайки като министър-председател след 9 септември 1944 г., Кимон Георгиев е принуден да се задоволи с по-скромни длъжности. Умира през 1969 г.
Комунистът Иван Пашов заема редица постове като човек на вече управляващата БКП, сред които и председател на Изпълкома на София в периода 1949-52 г. През 1955 г. умира.