Your browser doesn’t support HTML5
Защо протестират пациентите с бъбречни трансплантации
Медицинска сестра в продължение на 15 години се бори за лечението на сина си, който е роден с бъбречна недостатъчност. Принудена е да научи немски език и да работи като болногледач в Германия, за да събере средствата, необходими за трансплантация в Турция. Междувременно разбира, че е болна от рак и започва да се лекува. В края на собственото ѝ лечение синът ѝ успешно е трансплантиран и започва терапия в Клиниката по нефрология и трансплантация на Александровска болница – единственият диспансер по бъбречни трансплантации в България.
В момента клиниката се мести, за да се появи на нейно място COVID отделение, а Кети Виденлиева обмисля да се изнесе със семейството си в Германия, защото се опасява, че това преструктуриране ще постави животът на сина ѝ Тодор в опасност.
Дори да реша да се преместя в друга държава или да намеря друг екип да лекува сина ми, с какви документи да отида при друг лекар?!Кети Виденлиева
„Преди седмица се обадих да попитам какво се случва с предстоящия преглед и протокола на Тодор. Отговориха ми: „До тогава има много време“. В сряда звъня пак и ми казват, че не могат да ми отговорят: „Няма диспансер, следете в медиите...“ Е, как така няма?! Абсолютно нищо не знам. Дори да реша да се преместя в друга държава или да намеря друг екип да лекува сина ми, с какви документи да отида при друг лекар? Имам копие от оперативния протокол. Всички останали изследвания са в диспансера – цялото му досие от началото на заболяването“, разказва Кети Виденлиева пред Свободна Европа.
Тя е от Казанлък и има двама сина и дъщеря. По професия е медицинска сестра и допреди няколко дни е работила в болница „Тракия“ в Стара Загора. Там обаче се заразява с коронавирус и решава да напусне работата си, за да не подлага повече на риск трансплантирания си син Тодор. В четвъртък е първият ѝ работен ден в детска ясла, след като е изтекла задължителната карантина.
В този ден тя е трябвало да отиде със сина си на контролен преглед в Александровска болница, за да му бъде прецизирана терапията и да бъде подновен протоколът му за медикаментите, без които организмът би отхвърлил бъбрека, присаден му на 26 септември 2019 г. Заради преместването на диспансера обаче това не може да се случи.
Отварянето на COVID отделение на мястото на диспансера е резултат от правителственото решение големите болници да бъдат преструктурирани, за да осигурят по 200 нови легла за диагностицирани с коронавирус. Преместването породи опасенията на Българския пациентски форум, че по този начин специализираното звено ще бъде унищожено. Срещу промяната се обяви и началникът на Клиниката по нефрология и трансплантация проф. Емил Паскалев, който в сряда подаде оставка заедно с целия си екип. Свободна Европа го потърси, но той не отговори на мобилния си телефон.
Междувременно директорът на болницата проф. Борис Богов даде в четвъртък пресконференция, на която увери, че трансплантираните пациенти няма да бъдат изоставени. По думите му следващата седмица всеки от тях ще бъде потърсен по телефона, за да продължи терапията им по график. Богов добави, че не е приел оставките на Паскалев и екипа му и го обвини, че е абдикирал от пациентите си заради „невъзможност да прескочи собственото си его“.
Разказът на Кети Виденлиева
„Имам талон от диспансера за контролен преглед на сина ми. На този преглед трябва да се види неговото състояние, да се направят кръвни изследвания, да се прецизира терапията при положение, че при последния такъв преглед той имаше бактерии в урината, заради което пие антибиотик. Сега трябваше да се проследи дали продължава да има бактерии. Другият проблем е, че протоколът му за скъпоструващите лекарства изтича на 1 декември“, разказва Виденлиева.
Въпреки вродената си бъбречна недостатъчност, Тодор започва работа в машиностроителен завод. Състоянието му обаче се влошава и се налага хемодиализа. След известно време майка му разбира, че той не може да продължава да живее по този начин. Затова започва да учи немски език и заминава в Германия, където работи като болногледач. Успоредно започва и малка кампания за събиране на дарения в хранителни магазини, чрез която успява да набере около 20 000 лв.
Аз трябваше да бъда донор на моя син, но в този момент разбрах, че не мога да го спася.Кети Виденлиева
„Събрах 60 000 лв. за трансплантация в Турция. След като се върнах, отново започнах работа като медицинска сестра в България и случайно реших да си направя профилактичен преглед. Просто до този момент нямах време да следя собственото си здравословно състояние – живот на конвейер. Откриха, че имам рак. Светът отново ми се срути. Аз трябваше да бъда донор на моя син, но в този момент разбрах, че не мога да го спася – имам парите и пак не мога да го спася“, разказва Виденлиева.
Тя преминава лечение с химиотерапия и лъчетерапия, в чийто край заминава със сина си за Турция, за да бъде трансплантиран. Впоследствие двамата се връщат и Тодор започва редовно да посещава Александровска болница, където екипът на проф. Паскалев следи състоянието му.
„Всичко беше нормално – ходихме всеки месец, а в началото и на всеки 10 дни. Изписваха му лекарства, проследяваха състоянието на сина ми. Проф. Паскалев беше изключително мил, любезен и загрижен. Всеки път прецизираха терапията. Никога не са ме оставили да се притесня за нещо – на всеки един въпрос ми се отговаряше".
Това приключва през месец март, когато започна кризата с COVID-19. Оттогава прегледи в Александровска болница няма. Всеки по местоживеене си прави изследвания, изпраща ги по имейл и на базата на тези изследвания се прецизират терапиите, обяснява Виденлиева.
Пандемията от коронавирус принуждава трансплантираните сами да се организират в група във фейсбук, чрез която започват взаимно да си изпращат необходимите лекарства по куриер. Именно от тази група Виденлиева разбира и за предстоящото преместване на диспансера по бъбречни трансплантации. По думите ѝ все още никой не ѝ е обяснил как ще продължи проследяването на състоянието на Тодор.
В момента семейството на Кети Виденлиева живее в къща на село, след като с мъжа ѝ са продали имотите си в Казанлък. Така те успяват да спестяват достатъчно средства, за да издържат децата си.
„Работим, отглеждаме зеленчуци, за да харчим по-малко и да можем да изхранваме децата. В крайна сметка аз реших, че не си струва да водя поредната битка срещу тази здравна система – по-добре да впрегна всичките си усилия, да се организирам и да преместя семейството си в Германия. Там също ще водя битка, но там си заслужава.“