Точно преди 30 години издателство „Репортер 7“ публикува на български език „Българският чадър“ в невероятния за днес 100 хиляден тираж, който е изчерпан почти веднага. Годината е 1990, месецът ноември. За да може да се върне за премиерата в България с неотменена смъртна присъда, Костов е помилван от тогавашния президент Желю Желев. Диана Иванова разговаря с Владимир Костов в Париж и припомня защо си струва да четем „Българският чадър“ днес.
Кратката биография на Владимир Костов в числа може да звучи така:
На 26 и на 30 става баща – на син и дъщеря. На 37 влиза като журналист под прикритие в системата на Държавна сигурност. На 45 напуска българските тайни служби и търси политическо убежище във Франция. Осъден е на смърт от таен военен съд в България. На 46 преживява опит за отравяне в Париж – подобен на отравянето, което дни по-късно ще вземе живота на Георги Марков в Лондон. На 46 започва и над десетгодишният му журналистически стаж в радио „Свободна Европа“ в Мюнхен. На 54 години издава на френски език биографичната книга „Българският чадър“, която веднага е преведена на немски и английски език и буди огромен интерес в Западна Европа.
Книгата “Българският чадър” е освен всичко друго безпощадно свидетелство за състоянието на българската журналистика по времето на социализма и за дълбоката симбиоза между нея и тайните служби.
Владимир Костов
"Обичам си професията на журналист"
“Сега съм на 37 години…Обичам си професията на журналист. Твоето предложение ме ласкае, но наистина не му схващам практическия смисъл.” Това са първите думи на журналиста Костов към офицера, който му предлага да влезе в редиците на Държавна сигурност.
Това е и един от най-интересните моменти в книгата - описанието на самия Костов за противоречивите чувства, които изпитва в този момент.
"Знаех общата оценка в средите на комунистическата партия: ”ДС е нашият елит! Не се отказва да се служи там!” В същото време обаче си припомнях думите на мой колега от “Поглед”, член на комунистическата партия от дълги години и секретар на нашата партийна организация: “Пътят на един журналист при комунистическия режим е осеян от клопки и съблазни. Единственият съвет, който мога да ти дам от моя по-голям опит, е следният: не приемай никога да влезеш в органите на ДС! Това е предложение, трудно за отхвърляне, но неудобствата на един отрицателен отговор са минимални в сравнение с тези, които носи съгласието!”
Как си спомня днес той това и как гледа на това разминаване и тази промяна в журналистическите среди – от предупреждението за опасност до престижността на сътрудничеството?
От даден момент нататък всички си дадоха сметка, че тайните служби може да са най-важният лост на управляващата в България бюрокрация
“Човек има тенденцията, когато е на някаква възраст като мен, разказвайки спомени, да си мисли, че разказва нещата точно както са били. А всъщност да ги доукрасява спрямо това, което е преживял междувременно. Затова разказването на спомени от преди десетилетия не ме увлича. Но що се отнася за отношението – то е съвсем характерно. Ние го свързваме с тайните служби на тогавашния режим. Но то съществува навсякъде, където устройството на управлението почива на голямата власт на бюрокрацията. След като имаш бюрокрация, която решава по същество нещата, то останалите слоеве в професионално и социално отношение гледат така да се нагодят, че да използват средствата, за да се реализират по-пълно. Това е. От даден момент нататък всички си дадоха сметка, че тайните служби може да са най-важният лост на управляващата в България бюрокрация. И започнаха да се стремят било да влязат в тях, било да имат контакт. За да имат професионална или социална реализация. Разбира се, това, което казвам, не означава, че си затварям очите за хора, които са имали принципната позиция да останат настрани и да не допуснат подобен компромис. Това е разбираемо и достойно за уважение от човешка гледна точка. Аз не съм бил от тези хора. Аз и тогава, и сега, съм от хората, които са готови да използват онова, което ще им помогне да изразят мнение или да направят нещо, което смятат, че е полезно да се направи. За мен въпросът не е стоял, как да го кажа, от етична гледна точка. А от гледна точка на функциониране на обществения организъм.”
Връзката между медии и тайни служби
Не е ли обаче именно отровната и невидима връзка между медии и тайни служби една от причините за отровната медийна среда в България днес?
“Не бих го определил така. Струва ми се, че медийната атмосфера отговаря на условията, в които се развива българското общество. Освен това, повече от половината от професионалния ми живот живея и наблюдавам тук, на Запад. Извинявам се, но във всяка страна така се получава. В зависимост от условията в обществото – има и съответната медийна атмосфера. Не може обществото да е на едно равнище, а медийната атмосфера – на друго. Нещата са свързани. И от тази гледна точка не намирам нищо толкова изключително в България. Ако погледнем медийната атмосфера по време на цялата президентска кампания в Съединените щати, не искам да се впускам в квалификации, защото всички наблюдаваме заедно.”
На премиерата на „Българският чадър“ преди 30 години в НДК се стичат над три хиляди души. Издателят на книгата и на много популярния тогава седмичник „Репортер 7“ Крум Благов си спомня наемането на специална охрана и страха дали все пак някой няма да се опита да го убие или да му сложи отрова в чашата с вода. Всичко минава нормално, хората се тълпят само за автографи.
Срещнах погледа на човека, изпратен да ме убие.
„Срещнах погледа на човека, изпратен да ме убие. Бе 26 август 1978 година, събота, към два часа следобед. Със съпругата ми се намирахме на перона на станция Нантер-Префектюр на експресното метро, посока Париж.“
Така започва книгата „Българският чадър“ – първият български мемоар, който отваря завесата над същността на комунистическите тайни служби и тяхното преплитане с медиите в България. Книжният пазар след 1989-а година ще се напълни с много свидетелства на хора, работили в тайните служби, но стойността на „Българският чадър“ ще остане в нейната изпреварваща роля – писана не след промените, а през 1986 година, когато все още краят на комунизма и разпадането на Съветския съюз изглеждат далечни.
Позицията на Владимир Костов не се е променяла през годините – той твърди, че влиза в състава на Държавна сигурност с идеята, че ще служи на родината, но напуска, защото осъзнава, че служи не на българските, а на чужди – на съветските интереси. В това отношение „Българският чадър“ със своята конкретика дава много любопитен материал за мислене и със сигурност ще е интересна днес за нови читатели.
„Щях да бъда много по-щастлив, ако България не беше попадала под съветска окупация в края на Втората световна война, ако България не бе ставала жертва на системна съветизация, ако на съвременното българско общество беше спестен горчивият опит на „всестранната интеграция“ със Съветския съюз, която е в основата на днешната национална катастрофа.
…
Но тъй като това не е станало, длъжни сме, заради самите нас и потомците ни, да се вгледаме немилостиво и в общия ни път, и в това, което са били стъпки на всеки от нас
…
Да си го кажем открито – отнася се до отношенията между нашата страна и Съветския съюз. Ръководителите на БКП, без да информират народа, вървят към ликвидация на националната независимост и суверенитет, към включването на България в Съветския съюз.
…
нашето поколение няма правото да приеме едно положение, което води до пълното ликвидиране на нашата национална независимост и национален суверенитет…Българският народ…не ще се остави да бъде задушен от една прегръдка, та била тя и братска!“
За отношенията между България и Русия
Как днес Костов оценява отношенията между България и Русия? Успяла ли за последните 30 години България да се освободи от тази задушаваще прегръдка?
“Основният въпрос не е дали България е свързана с руските интереси и олигарси, а какъв е характерът на тази връзка. В това отношение опасностите са еднакви, дали става дума за Русия, за Турция, САЩ, Англия или Германия. Намирането на равновесие на това, което е националният интерес, и онова, което е интерес на, бих казал, великата сила, с която си в контакт в момента, това е именно ключът за градене на една национална съдба. Затова, ако кажем – важното е да прекъснем отношенията с Русия, защото сме се закрепили твърде много един за друг – това не решава въпроса. Смяната на връзката не е проблемът. Проблемът е в характера на връзката.”
Това, което занимава Костов, и което според него е големият проблем, е непроменящата се традиция или “този синдром или навик специално на българския политически елит, да се стреми към състоянието на най-верен съюзник или сателит”. Защото ние виждаме как България почти вече един век живее под знака на този синдром. Да търси решение на проблемите, представяйки се като най-верният на този, който държи силата…
Ето ние отново сме на сцената на ЕС и НАТО и с успех държим това място, което държахме по времето на Варшавския договор и съветското могъщество, в по-голям или по-малък смисъл. Да си до дясното коляно на вожда. Това е, което ни пречи да имаме положението на една Унгария или една Полша. Не казвам, че техните позиции са безупречни. Но се опитват да имат позиции и свое разбиране на националния интерес.
Докато в България тенденцията е друга, виждаме го и сега в толкова актуалния въпрос за Северна Македония и българската позиция по отношение отварянето на вратите на ЕС. Ние защитаваме свои гледища, но се оказваме блокирани от позицията си на най-верния в съюза.”
На 27 юни 1977 година Владимир Костов публично обявява в Париж, че търси политическо убежище от френските власти. На 14 юли вестник „Льо Монд“ публикува негово отворено писмо до съотечествениците в България. Официална България е в шок. Костов е майор от ДС, за което тогава широката публика нищо не знае. Той е известен като кореспондент на българското радио и телевизия. Официалната позиция на България е, че той и съпругата му са отвлечени. Същата година таен състав на военен съд в София го осъжда на смърт. Година по-късно, през август 1978, той ще усети болка в гърба, докато пътува в метрото. По-късно френски рентгенолог ще установи, че на мястото, където е бил ударен, на около сантиметър под кожата, има малка метална сачма. “не по-голяма от два милиметра в диаметър”. Тази сачма ще се окаже с рицинова отрова, идентична на тази, намерена в тялото и причинила смъртта на Георги Марков в началото на септември, буквално дни по-късно. Версиите защо едната сачма е причинила смърт, а другата – не, са много и различни.
Но Костов влиза в историята на опитите за политически отравяния на противниците, зад които много изследователи виждат дълката ръка на Кремъл и руските тайни служби. Какви чувства изпитва той днес, след последният случай с опозиционния руски лидер Навални?
“Най-често ми минава мисълта – по стечение на обстоятелствата разбираме, че се е случило подобно нещо, такъв престъпен акт. И си казвам, колко ли са тези, за които въобще не чуваме. И досега ми се случва, в разравяне и подреждане на архиви и документи, за периоди от живота ми, които са вече отминали, за които съм смятал, че съм бил тогава в положение да съм осведомен и да зная горе долу какво става. Сега по документите, които излизат, си давам сметка за колко неща или не съм бил осведомен, или не съм разбрал кое как е, и така нататък. Така че, когато се случи нещо такова, както беше с Навални, първото, което ми минава през ума – още колко ли други остават в сянка и потулени. Тези, които привлекоха напоследък вниманието, с Навални, Скрипал, няма никакво съмнение за характера им – на заръчани операции, осъществени операции. И въпреки шума, който се вдига, струва ми се, че докато международните отношения са това, което са, подобни случаи ще продължават. За някои ще разбираме, други ще минават ей така в тъмното. Винаги властта ще се опитва да реши някакви свои проблеми по този начин. Да не говорим, че тези, които са в най-горните етажи на властта много често се оказват манипулирани от същата власт. Защото властта не само се упражнява отгоре надолу, но възможностите за манипулация вървят и отдолу нагоре.”
“Българският чадър” е най-успешната и най-четена книга на Владимир Костов. Макар че книгата отдавна е изчерпана на всички езици, той гледа на нея като на минало е не мисли за преиздаване.
На 88 години днес казва, че макар да звучи претенциозно, не познава чувството за страх. Струва му се, че светът се е оправил с много по-големи бъркотии от сегашната. “Фактът, че съществуваме досега, го потвърждава. Оптимист съм.” Другото, което му дава повод за оптимизъм, е растящата активност на младите хора, по цял свят.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.