Може ли критичното мнение да бъде престъпление, ако обижда някого? В момента подобни случаи се разглеждат без участието на прокуратурата, т.е. всеки обиден трябва да заведе сам тъжба или граждански иск и да се опита да убеди съда, че е понесъл някакви щети. До 2000 г. обаче Наказателният кодекс предвиждаше възможност прокуратурата да повдига обвинения и за обида. И тя се възползваше от това свое правомощие, особено когато потърпевши бяха нейни високопоставени представители.
Един от най-емблематичните случаи е делото срещу бившия служител на Министерството на правосъдието Христо Райчинов. През 1994 г. той е обвинен за обида на тогавашния заместник главен прокурор Владислав Славов, защото казва по негов адрес, че „не е чист човек“. След това е осъден от три съдебни инстанции на обществено порицание и глоба. През 2006 г. Райчинов печели дело срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) заради нарушена свобода на изразяване на мнение.
Председател на наказателния състав на Софийския районен съд, който първи произнася осъжда Райчинов за обида, е настоящият член на Висшия съдебен съвет (ВСС) Вероника Имова. Четвърт век след прочитането на онова решение, което стана причина за осъждането на България в Страсбург, съдийката остава последователна в отношението си към критиките срещу висшите представители на прокуратурата.
Миналия четвъртък Имова беше един от най-активните защитници на главния прокурор Иван Гешев във ВСС, който обсъждаше призива на Съюза на съдиите за оценка на поведението на Гешев и обмисляне на решение за откриване на процедура за предсрочното му освобождаване.
Част от хората, които са на улицата, са подведени от манипулативна кампания, която е срещу главния прокурор.Вероника Имова, ВСС
„Част от хората, които са на улицата, които имат основателни искания, са подведени от манипулативна кампания, която е срещу главния прокурор", каза Имова. Тя изреди поименно главните прокурори след промените в България - "и г-н Иван Татарчев, и г-н Никола Филчев, и г-н Борис Велчев, и г-н Сотир Цацаров и сега г-н (Иван) Гешев", които според нея са били "винаги обект на атаки от представители на другите две власти и представители на неправителствени организации, които се издържат от чужди финансови средства и вероятно преследват чужди цели“.
Имова поддържаше тезата, че никой не може да се меси в решенията на прокуратурата как да води разследванията си.
Една от най-сериозните критики към Гешев е заради избирателното публикуане на доказателства по висящи производства, включително и на записи, направени със специални разузнавателни средства. Имова е част от мнозинството във ВСС, според което тази практика не е притеснителна и не нарушава презумпцията за невинност на обвиняеми, каквито притеснения официално изрази Висшият адвокатски съвет през лятото.
Сблъсъкът на Райчинов със Славов
При разглеждането на случая с Христо Райчинов, тогавашната съдийка също поставя тезата на прокуратурата над тази на защитата. Подсъдимият твърди, че се е възползал от конституционното си право да изрази лично мнение. Случката се разиграва на 15 декември 1993 г. по време на заседание на ВСС, на което се обсъжда отпускането на бонуси за съдиите и прокурорите в края на годината.
По онова време Райчинов завежда отдел в Министерството на правосъдието, отговарящ за финансовата и логистична подкрепа на съдебната система. Като такъв присъства на въпросното заседание, в което участва и Владислав Славов – заместник на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев и член на ВСС.
Слушайки дискусията, Райчинов в един момент решава да изрази своето възмущение: „Вие сте решили да оставите г-н Славов да се занимава с финансовите въпроси. За мен той не е чист човек.“ И добавя: „Мога да го докажа.“
Следват въпроси за това какво точно има предвид, както и призив да се извини на Славов и да си оттегли думите по негов адрес. Тогава се намесва главният прокурор Татарчев, който гони Райчинов от залата и заявява: „Няма никакво оттегляне, има прокуратура. Това вече е проблем, това вече е престъпление!“
Владислав Славов е бивш заместник главен прокурор, бивш член на ВСС, бивш председател на Върховния административен съд, бивш конституционен съдия и настоящ председател на Съюза на юристите в България
В крайна сметка служителят на правосъдното министерство поднася извинение, но веднага след заседанието на ВСС главният прокурор изисква копие от протокола. На 12 януари 1994 г. то е изпратено в Софийската градска прокуратура с указание за провеждане на предварително разследване. Месец по-късно тя предава случая на Софийската районна прокуратура с мнение за образуване на дело за обида. Нетипично за подобни случаи обаче, разследването се води не от следовател, а от прокурор.
Райчинов официално е обвинен на 20 април 1994 г., а процесът на първа инстанция се провежда година по-късно. Защитната теза е, че думите на подсъдимия за Славов изразяват единствено личното му мнение и не са груби, вулгарни или обидни. Освен това защитата посочва, че сравняването на това с обида би означавало, че само тези, които имат добро мнение за Славов, могат да го изразяват. Според нея, цялото дело е инспирирано от желанието на главния прокурор за отмъщение.
Мотивите на Вероника Имова
На 12 април 1995 г. Вероника Имова осъжда Райчинов на обществено порицание и глоба от 3000 стари български лева, отхвърляйки всички аргументи на защитата му. Следващите две инстанции потвърждават решението и мотивите ѝ като делото окончателно приключва на 8 юли 1998 г. във Върховния касационен съд.
Критика по отношение на лица, представляващи публични институции, трябва да бъде съобразена с обществените правила.Вероника Имова, СРС
„Критика, особено, когато е чрез публично изявление по отношение на лица, представляващи публични институции, трябва да бъде съобразена с обществените правила, етикета и общоприетите норми за почтеност и морал“, пише съдийката.
Според Имова е „противоконституционно и наказуемо“ да се критикува „в обидна форма“. Имова казва, че обидата срещу Славов е „преднамерена“ и фактът, че е отправена от Райчинов пред всички членове на ВСС, „увеличава нейната сила, защото обидните думи са били чути не само от жертвата, но и от голяма група от хора“.
В решението на съда е записано, че извинението не отменя „престъпния характер“ на деянието. „Накърняването на репутацията на жертвата е необратимо“, приема Софийският районен съд.
Решението на ЕСПЧ
На 20 април 2006 г. ЕСПЧ осъжда България по жалбата на Райчинов, приемайки доводите на защитата му, които са отхвърлени от българските съдии. Европейските им колеги постановяват, че в случая той се е възползвал от правото си на изразяване на мнение, което „се прилага не само по отношение на „информация” или „идеи”, които се възприемат благосклонно или които се разглеждат като безвредни или са обект на безразличие, но също и по отношение на тези, които обиждат, шокират или смущават“.
Според съда в Страсбург коментарът на Райчинов е бил направен „в хода на разговор, а не писмено, след внимателно обмисляне”.
„На фона на това, реакцията на главния прокурор, който е бил началник на г-н Славов, последвалото наказателно производство срещу жалбоподателя и осъждането му, представляват непропорционална мярка спрямо въпросния инцидент“, посочва още ЕСПЧ с уточнението, че самият Славов така и не се е оплакал официално, че е бил обиден.
Европейският съд подчертава, че „доминиращата позиция на властимащите ги задължава да се въздържат от образуване на наказателни производства, особено когато са налични други средства, чрез които да се отговори на несправедливите критики на техните противници“.
Делото „Райчинов срещу България“ приключва 6 години след като прокуратурата вече няма правомощия да разследва подобни случаи. То обаче остава емблематичен пример за отношението, което ръководството на държавното обвинение демонстрира към свободата на изразяване на критични мнения. Отношение, което четвърт век по-късно, мнозинството от членове на ВСС продължават публично да подкрепят.