Нагорни Карабах е отново в пламъци. На 27 септември силите на Армения и Азербайджан влязоха в открито стълкновение по границите на самообявилата се Република Арцах. Седмица по-късно сблъсъците прераснаха в пълномащабна война със стотици загинали, в това число и мирни граждани. Азерите нанесоха удари по Степанакерт, столица на спорния анклав. Арменските сили отвърнаха с атака по Ганджа, в пределите на Азербайджан. Това е най-сериозната ескалация на конфликта, откакто двете страни сключиха примирие с руско посредничество в далечната вече 1994 г. Мащабът и териториалният обхват на бойните действия надминават така наречената Четиридневна война през април 2016 г.
На 4 октомври Илхам Алиев заяви, че азербайджанската армия е завзела Джабраил и околните села, намиращи се в близост до границата с Иран. Това е първият град, овладян от Баку от началото на конфликта преди близо три десетилетия.
Външните наблюдатели виждат опасност сблъсъкът между Армения и Азербайджан да прерасне във война с участието на външни сили като Русия и Турция.
Намесата на Турция
За това има основания. През 2016 г. Анкара подкрепи Баку главно на думи. Сега обаче изглежда, че Ердоган играе ва банк. Около 1000 бойци от лоялни на Турция милиции бяха прехвърлени от северозападна Сирия на фронтовата линия в Нагорни Карабах. Въпреки че и турските, и азерските власти отричат присъствието на сирийците, тяхната намеса е вече сигурна. Разследващи журналисти и експерти публикуваха сведения и за загинали.
Турция отрича да има каквато и да е пряка намеса в Нагорни Карабах
На второ място, Азербайджан печели от превъзходството във въздушното пространство, което отчасти се дължи на употребата на безпилотници (дронове) турско производство като Байрактар ТБ2, доказан вече в Либия и Сирия. Армения дори обвини турските военновъздушни сили, че участват директно във войната и че на 29 септември са свалили неин боен самолет. Турция отрича тези твърдения, както и каквато и да е пряка намеса в Нагорни Карабах.
Същевременно Ердоган обвини Армения, че тя е предизвикала войната и че представлява „най-голямата заплаха за мира в региона“. Мнението му се споделя от мнозина в Турция, където лозунгът „една нация в две държави“ се е превърнал в догма. И управляващи, и по-голямата част от опозицията в Анкара застанаха твърдо на страната на Баку. Намесата – въпреки че официално такава няма - се ползва с широка обществена подкрепа.
Русия като медиатор
Ролята на Турция в конфликта поставя Русия в деликатно положение. Между Руската федерация и Армения е в сила съюзнически договор. Москва поддържа и военни бази на арменска територия. Формално бойните действия в Нагорни Карабах не попадат в обсега на т.нар. Организация за Договора за колективна отбрана (ОДКО), тъй като територията е де юре част от Азербайджан. Но сега Ереван твърди, че Турция е свалила нейния Су-25 в арменското въздушно пространство. С цел да ангажира Москва в конфликта президентът Никол Пашинян дори предложи разполагането на руски мироопазващи сили в линията на контакт.
Москва поддържа добри връзки както с Армения, така и с Азербайджан
Русия обаче е по-скоро пасивна и не бърза да се притече на помощ на своя верен съюзник в ОДКО и Евразийския икономически съюз. Москва поддържа добри връзки както с Армения, така и с Азербайджан. Дълги години Русия беше основният доставчик на оръжие на Баку и едва напоследък започна да дели пазара с конкуренти като Турция и Израел. Путин се позиционира като външен арбитър в Нагорни Карабах, а не защитник на арменците.
Подобна роля Кремъл изигра през 2016 г. Сега обаче дипломатическите усилия на Москва удрят на камък. Те включват съвместния призив на Путин, Доналд Тръмп и френския президент Еманюел Макрон за прекратяване на огъня, а също и няколко телефонни разговора на външния министър Сергей Лавров с неговия турски колега Мевлют Чавушоглу. Към настоящия момент Азербайджан е склонен да игнорира исканията на Русия, вероятно понеже вижда потенциал за по-значителни териториални придобивки.
Какво следва
На карта е заложен международният престиж на Русия. Московските претенции, че постсъветското пространство е васална територия, където Западът не следва да се меси, буквално висят на косъм. Русия не е способна да упражни лидерските си амбиции, въпреки че в случая се ползва от подкрепата на САЩ и Франция (другите две държави, съпредседателстващи т.нар. Минска група по Карабахския конфликт в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа).
Големият въпрос е кога и при какви условия Кремъл ще втвърди тона.
Големият въпрос е кога и при какви условия Кремъл ще втвърди тона
Дали Путин ще заплаши с употреба на военна сила, за да очертае „червени линии“ пред Ердоган и Алиев. Твърде възможно е в близките дни и седмици Москва да потърси договорка с Баку и Анкара, но за целта е нужно да упражни и натиск.
Ако се сключи примирие, Азербайджан и Турция ще обявят победа заради териториалните придобивки. Русия също ще извлече дивиденти заради ролята си на миротворец в Южен Кавказ. Губещ ще е арменският президент Никол Пашинян, който дойде на власт преди две години благодарение на „цветната революция“, която свали така нареченото карабахско лоби в Ереван. И не на последно място евентуалното примирие ще подчертае отслабеното влияние на САЩ и Запада в този размирен регион в периферията на Европа.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.