За нея е писано много. Името й на писател е широко известно още преди да получи Нобеловата награда за литература през 2015 г. Нейните полудокументални, полухудожествени книги са картина на времето, в което живя огромната страна, наречена Съветски съюз. Вътре е всичко - сталинските репресии, гладоморът, войната, Чернобил и Афганистан.
Нейната родина е Беларус – земята на баща й. Родина й е и Украйна – земята на майка й. Като родина тя обича и Русия, чиито литературни традиции е наследила. Но най-голямата й любов остава Беларус. В столицата Минск тя е изживяла младостта, студентството, първите си журналистически опити. Там тя живее в последните петнайсет години.
Светлана Алексиевич беше в Минск, когато на 9 август хората масово излязоха на протест срещу резултатите от президентските избори. Тогава несменяемият от 26 години президент Александър Лукашенко се обяви за победител. Това е неприемливо, фалшифицирано, измамно, лъжливо, казваха протестиращите. Минск не беше виждал толкова разгневени хора по улиците.
И погледите се обърнаха към Алексиевич, голямото разпознаваемо по света име.
В началото тя разочароващо каза, че мястото й не е на площадите, защото днес трябва да се чува гласът на младите. Извини се с лошото си здраве и с възрастта си (тя е 72 години).
Но когато протестите започнаха да добиват лице, въпреки репресиите на властта, когато излъчиха от редиците си няколко десетки известни учени, експерти, хора на изкуството и ги обединиха в Координационен съвет на опозицията за мирно предаване на властта, Алексиевич влезе в него. Тя стана и член на тясното ръководство на съвета – неговия президиум.
Властите се опитаха да упражнят натиск и над нея, както и над толкова други опозиционни дейци. Тя беше една от първите, които бяха „привикани за справка“ от следствените органи. До сградата на следствието я изпратиха симпатизанти, които останаха отвън да чакат.
От полицията не посмяха да я арестуват, нито да минат границата „на приличието“, както направиха с други опозиционери. Пуснаха я след няколко часа.
Така Алексиевич остана едно от знамената на съпротивата срещу режима на Лукашенко.
На 9 септември, месец след отхвърляните избори, тя написа обръщение към беларусите. В същия ден стана известно за ареста на двама от (останалите в страната) лидери на опозицията Мария Калесникава и Максим Знак. И когато на практика режимът обезглави почти целия президиум на Координационния съвет.
„В началото те ни похитиха страната, похищават най-добрите сред нас. Но на мястото на похитените ще дойдат стотици други. Въстанал е не Координационният съвет. Въстанала е страната“, написа в обръщението си писателката.
И зададе мъчителния въпрос към руската интелигенция: „Защо мълчите, когато виждате, че стъпкват малък горд народ? Ние все още сме ваши братя“.
В деня, в който Алексиевич написа обръщението си, тя обяви, че е подложена на непрестанен тормоз по телефона и на входната врата от неизвестни лица. Това предизвика намесата на представителствата на европейските страни. Те изпратиха в дома на писателката дипломати - като символична защита срещу режима на Лукашенко.
Новината за тази акция обиколи света.
Ако ли се търси отново обяснение на това защо в началото на протестите срещу Лукашенко Алексиевич не искаше да се идентифицира с тях, добре е да се припомни какво каза тя за своето поколение при връчването на Нобеловата награда:
„Живях в страна, където от деца ни учеха да умираме. Учеха ни на смърт. Казваха ни, че човекът съществува, за да се даде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, нямаше да мога да измина този път. Злото е безпощадно, трябва да си ваксиниран срещу него. Ние обаче израснахме сред палачи и жертви. Макар че нашите родители живееха в страх и не ни казваха всичко, а най-често нищо не ни казваха, самият въздух на живота ни беше отровен от това. Злото непрекъснато ни дебнеше“.