Защо се случи и какво свърши Великото Народно събрание преди 30 години

„Ако искаш да си свободен – бъди!“

Това бе мотото на кампанията ми за народен представител в Седмото Велико народно събрание през 1990 г. С моята листовка обещах две неща: нов закон за опазването на околната среда и „пълен“ обществен контрол върху фондовете за пенсии, здравеопазване и образование.

Бях избиран мажоритарно от мястото, където живея, без „подсигуряване“ в партийни листи. И досега убеждението ми е, че мажоритарността дава независимост на преценката, а изборът по местоживеене – отчетност, не пред партията, а към избирателите. Освен личните мотиви, промяната на тези условия беше основната причина повече да не участвам в партии и избори.

Избирателният ми район беше най-големият и обществено най-разнообразният район в страната. От Съдебната палата на север до Околовръстното шосе на юг, бул. „Черни връх“ на изток и ул. „Дойран“ на запад. Профилът на избирателите: наследници на всички международни и вътрешни миграционни вълни на Царство България и Народна Република България, насилствената индустриализация и централизация на властта, жилищни анклави на т.нар. „номенклатура“, на бежанци от войните и хора, пристигнали в София по изселнически спогодби, работници от „Кремиковци“ и други предприятия от 1960-те, плюс семейства, които са завзели земя в полите на Витоша и пациенти на „Правителствена болница“, включително Тодор Живков.

Изпълнени ли са моите обещания

Първото обещание беше изпълнено след година. То донякъде зависеше от самия мен, защото бях председател на комисията по околна среда, която отговаря за това законодателство. Законът беше в сила от 1991 до 2002 г. Това е един от най-дълго действалите закони на последните 30 години. В приложението му бяха направени само две промени с отрицателни последици. Парите и решенията бяха съсредоточени в ръцете на министъра. Съответно отпадна гласът на общините, областите (тогава още несъздадени) и регионалните инспекции. Това стана с постановление на правителството от декември 1991 г.

Второто обещание стана възможно за изпълнение след средата на 1997 г. (превръщането на БНБ във валутен съвет) и беше частично осъществено през 1998-1999 г. Едва тогава бяха (почти) напълно въведени правилата за прозрачност на фиска, изисквани от членството на страната в Международния валутен фонд (МВФ). Но то не е изпълнено, защото „пълен“ контрол върху обществените фондове означава или да са частни, или управлението им да става със съгласието на отделния човек.

За да бъде прозрачен фискът, освен публикуването на проектите за бюджети, са необходими няколко условия.

• Правилата за съставянето им трябва да са ясни, а безотчетното разполагане със средства на данъкоплатците – ограничено. Това са правилата по закона за държавния бюджет от 1997-1998 г., както и ограниченията по глава втора на заменилия го закон за публичните финанси (февруари 2013 г.)
• Избирателите трябва да имат процедура на достъп до записите на централните и местните власти по повод онова, което ги засяга. Това е законът за достъп до обществена информация от юли 2000 г.
• Властите не трябва да създават фискални илюзии у избирателите, че те могат да живеят за чужда сметка с помощта на правителството. Но тези илюзии често са в основата и на съревнованието между политическите партии, и на предпочитанията на онези, които гласуват за представители, които смятат за „свои“.
• Избирателите следва да са подготвени да търсят информация, да разбират какво им кроят политическите партии, да има хора и медии, които разясняват тези намерения и да са мотивирани да изразят своето съгласие или несъгласие по подходящ начин.

Първите две условия могат да се смятат за изпълнени. Другите две са тук с променлива ефективност. По някакъв начин участвам в усилията да са налични и четирите.

Повече или по-малко свобода

Конституцията от 1991 г. дава възможност и донякъде гаранции за защита на избирателите от техните избраници. Осъществяването им до голяма степен зависи от въжделенията на избирателите.

Не мисля, че призивът ми от май 1990 г. е изпълним веднъж завинаги. Част от свободата е и изборът да я практикуваш другаде.

Погледнато отстрани, моите възгледи за обществената уредба са запазили някакъв общ знаменател от 1990 г. насам. Това се вижда от две мои интервюта, дадени на Джон Фефър през декември 1990 и септември 2012 г. А в отговор на въпроси на Юри Велев обяснявам какво според мен се е случило за тези 22 години.

Изпълнението на обещанията ми от 1991 г. очевидно е сложен процес. Той не зависи дори от една или няколко партии или политически водачи. „Моята“ партия развали приложението на „моя“ закон. Въпреки това околната среда е несравнимо по-приятна и чиста в сравнение с преди 1989 г.

Партиите или политическите водачи обаче могат да действат съвместно както по посока на освобождаването на хората, така и в обратна посока. Това не означава, че те непременно се обединяват. Те могат да създават коалиции, които работят за изпълнението на някоя от тези цели.

Не мисля, че е възможно учредяването на правила извън политическите настроения на момента. Това изискване на Стефан Попов е утопично. Учредителите обаче могат да избират само между две крайни цели – повече или по-малко свобода. Други основания при конституирането или поправката на правила няма.

Струва ми се важно да сравни именно в това измерение 2020 с 1990 г.

Какво и как направи ВНС през 1990 г.

Крайно недостоверно е онова ВНС да се тълкува като заговор.

Предложението беше на СДС. Частично заради отмъщение за VI ВНС, работило от ноември 1946 г. до октомври 1949 г. Друг мотив беше неувереността: приемането на правила с 2/3 мнозинство дава основа за съгласие, но и перспектива, че ако загубиш изборите, е вероятно поне да имаш блокиращ брой гласове в учредителното събрание. Друг е въпросът защо СДС загуби и блокираща квота към края на VII ВНС.

Не чисто политическите мотиви бяха много:

• Държавната машина, променена за да се проведат свободни избори, бе, меко казано, странна и основана на централно планиране;
• Нямаше ясно разделение на властите и независимост на съда;
• Правата на гражданите бяха във формулировка от 1971 г.;
• Най-важното от тях – частната собственост, беше само частично декриминализирано с Указ 56, влязъл в сила от началото на 1989 г., както Полша в началото на 1980-те, България фалира през март 1990 г. (де факто през 1987 г.)

В Полша, Унгария и Чехословакия кръглите маси бяха решили частично тези проблеми. С повече или по-малко участие на техните „номенклатури“ от преди 1989 г. При изборите за ВНС от юни 1990 г. БСП получи неконституционно мнозинство. СДС трябваше да реши или да не приема резултата, когато независими наблюдатели го приемат и да изглежда несериозно в очите на избирателите при едни следващи избори, или да направи онова, което е възможно в създалата се обстановка. Надделя второто. И това беше разумно решение.

Учредителното събрание реши изброените четири проблема. По тях съществуваше принципно съгласие между мнозинство и малцинство. По повод частната собственост част от БСП беше на по-пазарни позиции от някои представители на СДС. Причините за тези настроения са разбираеми. СДС все пак наложи и възстановяването на правата на собственост. То приключи след около десет години.

ВНС положи и началото на стопанските реформи. Те вървяха по-бързо и с по-добър ефект в сравнение с другите страни от януари 1991 г. до ноември 1992 г. Ако изключим невъзможните за бързо възстановяване на достъпа до външни пазари и капитали. Те са причините за повторно обедняване на икономиката в политиките на правителството от 1995 до началото на 1997 г. Те по никакъв начин не се коренят в деянията на ВНС и не произтичат от конституцията.

Същото важи и за деянията на прокуратурата. Фигурата на главния прокурор беше плод на страх, че при нови мнозинства ще започне произвол, ако прокурорът е зависим от изпълнителната власт. Затова се оказа, че той е безконтролен. Но превръщането на тази институция в самостоятелен преразпределител на стопанско и политическо влияние стана след повече от двадесет години.

Съгласието по правата, държавната машина и разделението на властите от 1991 г. по никакъв начин не означава съгласие за налагане на по-малко свобода на гражданите и стопанството. Но и не иде реч за безконфликтно сътрудничество между партиите във ВНС. Точно обратното – всяка стъпка в избраната насока беше резултат на много усилия, упоритост и донякъде допустима политическа подлост.

Злобата на деня даде и много лоши решения. Аз самият не съм подписал шест разпоредби на конституцията. Любомир Иванов – 14, а Димитрина Петрова – 8 (ако правилно си спомням). Тези особени мнения също бяха от различно естество: аз смятах, че социалните права и политическите забрани (членове 11-16 от конституцията) са излишно раздути. Димитрина – по-скоро обратното. Но онова, което не подпасах, бяха изключителните права на държавата, забраните за чуждестранна собственост, главата за Президента и Конституционния съд.

Понеже стана дума: липсата на индивидуална конституционна жалба е следствие на комплекса за малоценност на мнозинството при гласуване на конституцията.

Както в случая с моите две малки обещания, прилагането на конституцията отне поне 25 години нагаждане на правилата, включително практика на Конституционния съд по действащи и нови разпоредби на конституцията.

За мен имаше и един страничен резултат. Привърженици на СДС ми нанесоха побой в деня на приемане на конституцията и на 5-те декември същата година. Обяснението беше, че съм я бил подписал.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.