“Тебе не те интересува, че майка ти живее сред непознати в дълбините на Сибир, сред планини и ужасяващи, пронизващи ветрове, оставена без помощ, на студ и глад…”
На 76 години Йозефа Буйдо плаща, защото се е омъжила за руснак, а синът й влиза в полската полиция.
Арестувана като “родител на предател” от окупационните съветски войски в Полша през април 1940 г., Йозефа е осъдена на поправителен труд. Тя пътува 2500 километра в конски вагон до казахската степ, където трябва да изпълнява присъдата си.
Йозефа Буйдо
Майка на шест деца, тя единствена от цялото семейство е интернирана. Пътуването й започва седем месеца, след като съветските войски нахлуват в Полша. Инвазията на СССР е част от тайния пакт с нацистка Германия за подялбата на родината ѝ.
В далечния Актюбинск, днешен Актобе, тя изпълнява присъдата си, която след време за нея се оказва смъртна.
От стари документи, открити неотдавна и изпратени до децата ѝ, се вижда какво е преживяла полякинята, как се е мятала между отчаянието и депресията
Името на Йозефа, вписано в регистъра на пътниците, изпратени за СССР на 13 април 1940 г.
Писма на отчаянието
Алойзи, обичният син на Йозефа, е причината за случилото се с нея.
Когато съветската тайната полиция НКВД задържа “вражески елементи” на територията на окупираната през 1939 г. Източна Полша, работата на Алойзи като полицай, слага мишена на гърба му. Той е арестуван и записан като “старши офицер”. Младият мъж успява да избяга и така се спасява от репресията на хиляди полски полицаи, военни и представители на интелигенцията.
Съдбата не е толкова благосклонна към Йозефа.
Семейство Буйдо на погребението на Пьотр през 1930 г.
След ареста и присъдата, тя става част от част от 1.2 млн. поляци, депортирани в далечните места на СССР.
В Актюбинск Йозефа е въдворена с “жителство под надзор”. В нейния случай това е означавало легло в кухнята в претъпкано жилище в покрайнините на града. Тя започва работа като шивачка.
Според първото й писмо до дома, едно от 20-те, написани на странен полски диалект, премесен с руски, Йозефа не мисли да се задържа там завинаги.
Първото писмо на Йозефа до дома
Тя иска да вземе шевната си машина от къщи и така да изкарва повече, когато се върне в Полша. Йозефа се надява да вземе машината, въпреки че тя вече е у снаха ѝ.
Гладът и болестите обаче заплашват да сломят нейната борбеност и жената моли децата си за помощ, мислейки, че те живеят добре в Полша.
"О, старостта и болестите ми! Цените тук са огромни – картофите са по 4 рубли за кг., брашното е 6 рубли, месото е 20 рубли, беконът е 50 рубли. Останалото е толкова скъпо, че няма достатъчно пари, за да бъде купено. Всичко е страшно скъпо."
Жена в изправителния лагер в Актюбинск
"Не моля за милост, това е заради работата ми. Помнете, те имат сланина и месо, моля, и вие изпратете. Ако бях на ваше място, никога нямаше да ви забравям. Ако бяхте мили, щяхте да ми пращате всеки месец."
Лишена от работа и изправена пред опасността да загуби покрива над главата си, тя излива гнева върху децата.
"Не минава и ден, в който някой друг да не получи писмо или колет и те идват при мен и ми казват “има ли писмо, или колет за тебе”, а майка ви, с голяма мъка отговаря “за мен няма”. А какви са тези думи? Нищо. За мен няма писмо или колет. Затова нека болката пробива главата ми, наведена върху изпълнените ми с тъга гърди и да избива през очите ми, напоени със сълзи"
Работата в колективно стопанство в СССР през 30-те
Съветският параграф 22
Йозефа е родена през 1864 в село в днешен Беларус, което тогава е част от Руската империя. По-късно селото става част от Втората Полска република. След пакта Рибентроп - Молотов Полша е окупирана и поделена между Съветския съюз и Германия. Селото попада в съветската част.
През 1892 г. тя, въпреки, че е католичка, тя се омъжва за Констанин Буйдо, гражданин на Руската империя. Това решение не е добре прието от семейството ѝ.
От брака й се раждат двама синове и четири дъщери, но става и причина за оставането и в трудовите лагери, въпреки сключеният между полското и съветското правителство договор за връщане на изселените поляци.
Йозефа и Константий Буйдо през 1935 г.
Йозефа е записана не като полска гражданка, а като гражданща та съветските малцинства и затова, за разлика от сънародниците си, тя не е свободна.
Затова съветските окупационни власти я изпращат в стопанство, близо до Актюбинск. Там възрастната жена е заставена да шие дрехи и да оплита метли.
Михаел Даниел Сагатис, прапра внук на Йосефа, който открива писмата й в Уелс през 2015 г., споделя, че дъщерите й също са се намирали в невъзможна ситуация.
Семейна снимка от погребението на Константин Буйдо през 1938 г. На нея се виждат Алойзи (в горния ляв край), Ванда (на долния ред, втората отляво), Йозефа (седнала в средата), Янина (на горния ред, втората отдясно) и Мария (на първия ред, втората отдясно)
По негови думи, докато Йозефа е пращала писмата си, дъщерите ѝ са търсели начини да оцелеят. След окупацията на нацистките армии на цяла Полша, писмата повече не пристигат.
Най-малката дъщеря
По-голямата част от писмата на Йосефа са адресирани до дъщерите ѝ Мария (Маня), Янина (Янечка) и Ванда (Вандечка, Вандзя). Алойзи е често споменаван, както и починалият й син Пьотр, покойният съпруг Константин и още една дъщеря – Хелена (Хела), която живее във Вилнюс.
Ванда във Виена преди пътешествието до Италия и Уелс
Най-малката дъщеря Ванда получава едни от писмата с най-емоционално съдържание.
"Моя най-обична Ванджа, благодаря ти много за милото писмо, но ще бъде още по-мило, ако си припомниш коя е майка ти и коя е била тя за любимата ѝ Ванджя. Как тя се грижеше за теб и не позволяваше да усещаш студ и глад"
Йозефа изпълва всяко възможно място в опит да излее чувствата си.
"А на моята Ванда изобщо не й пука. Шокирана съм как съвестта ти позволява да спиш. Това е кошмар, с такива писъци и бури горите падат. Хълмовете пращат съобщения, пълни с мъка, крещейки „спаси майка си“. Времето ще дойде…поривите на ветровете и ужасните бури ще спрат“.
Праправнукът Сагатис съчувства на баба си Ванда, заради ситуацията, в която ту се е намирала по време на войната и след това.
“Мисля си, че когато писмата пристигат - тези силни, болезнени писма, особено към Ванда, как ли се е чувствала тя? Най-малката дъщеря, заставена да се чувства виновна за оцеляването на майка си, която се намира на 2500 км. Те общуват с писма, които изведнъж секват. Тогава се ражда и Зофия”, казва той.
Мистичката Зофия
Зофия е момичето, което придобива международна слава като “сестра Мери Габриел”, самопровъзгласела се послушница, вещаеща гибелно бъдеще. Именно нейните навици да събира вещи правят възможно запазването на историите от миналото.
Зофия в Манчестър през 1953 г.
На пет години, заедно с родителите си тя минава през цяла Централна Европа като първо стига до Италия, а после отплава за Обединеното кралство. Там семейството е настанено в лагер за бежанци в Уелс.
Там Ванда ражда второто си дете – бащата на Сагатис. По-късно семейството се установява в Лондон.
През 1990 г. Зофия привлича вниманието на света, предричайки, че Халеевата комета ще експлодира през 1991 г. По-късно пред британската преса тя заявява, че кометата ще се разбие в Юпитер като “предупреждение от Бог до всички нации и правителства, затова, че трябва да бъде спряна вълната от престъпления срещу Земята“. Иначе ще се изправят пред апокалипсиса след сблъсъка на астероид с планетата.
Вестник, издаван в съветски Казахстан, с искания за болшевишки работнически лагери.
Тя пише множество книги, а наследството ѝ остава и в попкултурата, след като през 2010 г. английската банда Orchestral Manoeuvres In The Dark записва песента “Сестра Мери каза”.
Сагатис си спомня, че нейната къща е била претъпкана с всякакви причудливи вещи, писма и дори боклуци.
Жени работнички в Актюбинск през 1942
По-късно Зофия се връща в Уелс, за да е близо до брат си, където живее до смъртта си през 2014 г.
Чудейки се какво да прави с вещите ѝ, семейството на Сагатис решава да види какво изобщо има в тях. Тогава откриват и писмата на Йозефа – както тези на Ванда, така и на сестрите ѝ, част от които са върнати от властите в СССР.
Интересът за живота на прапрабаба му кара Сагитис, понякога придружаван със сестра си, да търси сведения за живота на Йозефа в Литва, Казахстан, Украйна, Русия, а последно и в Беларус, където обсъжда и възможностите за нейната реабилитация.
Неговото проучване води до създаването на телевизионни серии, кратък документален филм собствен TEDx talk.
В момента Сагитис пише и книга за издирванията си.
Краят е близо
"Още един опит и ще изчезна. Страхувам се. Ако животът ми беше спокоен и имах хубава храна, може би сърцето и дробовете ми щяха да са по-добре. Заради живота, който имам, ще умра. Без помощ. Само аз съм си виновна. Без помощ от децата трябва да издържа няколко месеца. Ние никога не трябваше да се разделяме".
Според проучванията на Сагатис Йозефа вероятно е починала през 1943 г. и е била погребана в гробище на хълм над селото, в което е живяла.
Няма отличителен знак или надгробна плоча, които да посочват гроба на Йозефа. В това писмо тя отправя до дъщерите последното си желание.
“Ванджа, ако всички сте забравили за мен, това е тежко, но ви заповядвам да не забравяте за най-обичния ми съпруг и за Пьотърчик, дори да сте в най-тежки мъки. Тази моя заръка винаги трябва да остане с вас, а ако не я изпълните, съвестта ще ви събужда след смъртта ми. Още веднъж ви моля да сторите нещо за връщането му при вас. Ванджу, моя Ванджу! Образът ти е завинаги издълбан в сърцето ми, въпреки че вие сте забравили за мен. С голяма мъка в сърцето си завършвам искрените си думи. Искрено обичаща те, Мама”
Гробището край селото, в което се смята, че Йозефа е погребана.