В този откъс от новата си книга* Стефан Попов разглобява думата популизъм, както се разглобява играчка. Думите демокрация и популизъм имат сходен корен в думата народ, казва той.
Популизмът трябва да се разбира като ситуация и структурна промяна в публичната сфера. Той не е специфична платформа, идея, програма и няма предварително дадени очертания. В политическата практика всяка платформа може да се окаже популистка и да неутрализира гражданско-критическите рефлексии над себе си. В дадена ситуация определена платформа може да се разгърне като популистка, в друга не. Затова популизмът трябва да се схваща като ситуационно отношение между даден политически апел и подкрепящите го маси, чиито интереси, очаквания, нагласи могат да варират широко. Вътре в това отношение интензитетът на граждански просветения публичен дебат пада. Популисткият глас го подминава и се насочва директно към психологически възбудените нива в масовото съзнание.
Оттук се вижда, че популизмът не е изключение в демократичния процес, не е негова алтернатива и не му противостои. Напротив, популисткият момент предполага модерното демократично условие на политическото. Преди всичко той разчита на масова подкрепа и публично извоюван мандат, а не на узурпиране на власт. Затова и проблемът за популизма е повече подкрепата, която получава, а не собствените митове, фантазии, апели и екстатични поведения на даден политик и организация. До момента, в който не бъдат публично подкрепени, определени политически оферти могат да бъдат смятани за налудничави и несериозни. Такъв е случаят с Хитлер и Мусолини докато са извън властта. Днес подобна е ситуацията с Тръмп от гледна точка на огромното мнозинство просветени американци, както и с повечето европейски популистки платформи. Обикновено те се организират около защита на националното – било то идентичност, интерес или сигурност.
Рационално мислещият гражданин разпознава популиста като ексцентрик, който разиграва нелепи спектакли, има скандално поведение, говори объркано и противоречиво, държи се като отклонение от разума и нормалността. Това обаче не го прави анти-демократичен. В една експанзия на популисткото условие тъкмо обратното се случва. Практикуващият популистко говорене е по-разбираем, по-близък и фамилиарен, поради което може да изглежда по-надежден от усложнените системни политики, които управлението провежда. Независимо какво е неговото послание, то е по-просто, отколкото експертната основа, на която се вземат решенията в публичните институции. Простото послание може да е утопично и примитивно, но убедително. Най-често то е насочено срещу статуквото, политическата класа, корумпираните институции, центровете на власт, продажните овластени партии и пр. Популистката ситуация се изгражда върху подобни реторическите основни, те имат за нея решаващо значение.
Думите демокрация и популизъм имат сходен корен в думата народ, популизъм от populus в латинския, демокрация от demos в гръцкия. Това не е само случайна езикова близост, а съществен момент на взаимодействие между популизъм и демокрация. Популизмът не само е демократичен в основата си. Той налага и изисквания към политическите позиции в демократичен контекст. Ако съвременните политики, провеждани в управлението са експертно неразбираеми или неимоверно трудни за схващане от редовия гражданин, популисткият момент става задължителен. Политикът става говорител-преводач на онези сложни неща в управлението, за които иска мандат. Той трябва да ги обяснява по прост, синоптичен, разбираем, а в крайна сметка и привлекателен начин на избирателите си.
Тук границата става твърде подвижна. Разбираемостта налага употреба на език, който говори ясно и е близък на хората, при това в масови електорални мащаби. Този език трябва да се доближи до психологическия профил на онзи, от когото търси подкрепа. При тези комуникационни условия и изисквания политическата реч неизбежно включва популистки елементи. Въпросът е дали ситуацията се е структурирала в популистки модус и дава възможност за експанзия на този тип поведения, послания и стилистики.
Това състояние не дава широки възможности за избор на един или друг политик и организация. Те са свободни да се придържат към просветено поведение, което се организира около въпроси на управлението по разумен, реалистичен и критичен начин. Но подобен избор може да им струва електорален провал. Популистката ситуация функционира като пазар на послания, който налага свои изисквания. И може да ги налага по императивен начин, от който отклонението е отказ от участие. Изходът от подобни контексти може да се набави от трансформации в публичната сфера взета в най-широк смисъл, тоест в голяма степен отдолу, от медии, комуникационни процесии, асоциации, мобилизация на граждани, в крайна сметка от разочарование и непоносимост към самата ситуация в цялост. Такава идея за излизане отвъд популистката ситуация подсказва защо феноменът на популизма няма категориален статус в социалното знание.
* Попов, Стефан. Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори. Нов български университет, 2020.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.