По-какво си приличат княз Александър I от 1885 г. и президентът Радев от 2020 г.? Този въпрос може да изненадва, но Историята ни предлага не едно и две сходства.
София и страната са обхванати от протести. Искат се оставките на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Те са се превърнали в символи на задкулисната власт и нейната вече поне десетилетна хватка върху политическата класа в страната. И макар да са поставени на карта най-важните въпроси за обществото – реалното разделение на властите, върховенството на закона и отвоюването на държавата от задкулисната мафиотска власт – редица представители на десницата от дни не спират да изказват своите опасения към президента Румен Радев, издигнат за президент от социалистите, и да намират единодействието с него за проблематично.
В подобни моменти Историята учи, че трябва да се заложи на единодействието в името на цели, които нито са на една партия, нито на една идеология, нито леви, нито десни, нито сини, нито червени. Проявите на някаква правоверна политическа гнусливост не помагат, когато става дума за фундаментални залози, свързани с демокрацията и правовата държава.
Еманципирането на един държавен глава
Сегашната хватка, която задкулисната власт в страната от поне последните десетина години е поставила на цялата политическа класа, се родее с хватката на едно задкулисие от 1883-1885, та и до лятото на 1886 г. Тогава най-популярните политически лозунги на север и юг от Балкана – за непокътната Търновска конституция и за Съединение на Княжеството и Източна Румелия – се използват от политическите актьори в един политически театър, при който никой няма сериозни намерения нито да брани Търновската конституция (към задкулисието е поет ангажимент за промяната й до края на 1886 г.), нито да прави Съединение (то може да се ползва за печелене на гласове, но реални стъпки ще се предприемат „когато му дойде времето“).
Държавният глава княз Александър I Български, когото още наричат и Батенберг, осъзнава, че задкулисната власт вече го е пожертвала и неговите дни на престола в София са преброени.
Към края на 1884 и началото на 1885 г. обаче нещата се променят. Държавният глава княз Александър I Български, когото още наричат и Батенберг, осъзнава, че задкулисната власт вече го е пожертвала и неговите дни на престола в София са преброени. С поредица от действия той се е компрометирал и пред общественото мнение, а задкулисието не спира да напомня за тях. Нищо друго не му остава, освен да заложи на популярна идея като Съединението, която може да спаси неговия престиж и да го превърне отново във фактор. Ето защо той се свързва със Захари Стоянов и открито изразява желанието си да работи за Съединението. Какво трябва да направи авторът на „Записките“? Би ли могъл да има доверие на държавния глава? Каква е историята на техните отношения досега?
Предишните „провинения“ на княза
Принц Александър Йозеф фон Батенберг е кандидат на Русия за българския престол. Той е племенник на руската императрица. Още след като избран от Първото Велико народно събрание пристига в страната през 1879 г., князът показва симпатиите си към консерваторите, неприязън към либералите и желание да се промени прекалено радикалната според него Търновска конституция. През 1881 г. той участва в силовото налагане на т. нар. режим на пълномощията.
Либерали като Петко Каравелов и Петко Р. Славейков са принудени да се спасяват, бягайки от Княжеството в Източна Румелия. Там се озовава и Захари Стоянов, който посвещава на монарха брошурата „Искендер-бег“. В нея освен всичко друго бъдещият автор на „Записките“ дори прави намеци за някаква хомосексуална ориентация на монарха. Не на последно място княз Александър I е и този, който иска от руския цар и негов братовчед Александър III да му изпрати руските генерали Леонид Соболев и Александър Каулбарс, които успяват за няколко месеца буквално да превърнат Княжеството в „Задунайска губерния“. Както виждаме, прекалено много „грехове“ за 4-5 години на престола пред либералите на север и юг от Балкана, както и пред дейците на Съединението.
Затова е и съвсем нормално да попитаме трябваше ли Захари Стоянов и дейците по Съединението да приемат подадената ръка от държавния глава на България?
Затова е и съвсем нормално да попитаме трябваше ли Захари Стоянов и дейците по Съединението да приемат подадената ръка от държавния глава на България? Делото на Съединението обаче е толкова важно за Захари Стоянов и източнорумелийската интелигенция, че през 1885 г. те приемат протегнатата ръка. Хората на Захари Стоянов "забравят", че държавният глава някога е бил техен противник и дори ги е подложил на преследвания.
При отстояването на Съединението и самостоятелността на страната те дори преглъщат и сътрудничество с консерватори като Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Греков. Ако някой през 1881 или 1882 г. е можел да им предскаже какво ще стане нататък, те сигурно биха го взели за голям шегаджия. По този начин е защитено по-важното - Съединението, което е успешно проведено на 6 септември 1885 г., и то със съдбоносно и решително съдействие на държавния глава княз Александър I. Неучастието му би осуетило този план.
Сходствата между 1885 и 2020 г.
Ситуацията и днес е в немалка степен сходна, защото стои все същият въпрос - дали трябва да се забрави миналото в името на бъдещето. Има достатъчно данни за „бабуване“ на Кремъл при издигането на кандидатурата на Румен Радев за президент през 2016 г. В дебата с кандидатката на ГЕРБ за президент Цецка Цачева Радев беше обещал, че ще възприеме „румънски модел“ на съдебна реформа, но се отрече от него още на следващия ден, бързайки да уточни, че ще работи в единодействие с тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров - противник на самата съдебна реформа. В Брюксел Радев беше отправил и призиви за отпадането на санкциите срещу режима на Владимир Путин в Русия. Не бяха толкова отдавна и флиртовете му с руския патриарх, който е символ на нелицеприятното в 21-то столетие.
Ала някъде към есента на 2019 г. в поведението на президента се забеляза промяна, а понякога и решителност, сходни с тази на княз Александър I от лятото и есента на 1883 г., както и през 1885 г. И в двата случая става въпрос за опити за еманципиране и откъсване от една задкулисна власт, която е заклещила цялата политическа класа и я е превърнала в свой слуга.
През есента на миналата година президентът Радев не възприе призивите да не подписва указа за назначаването на Иван Гешев за нов главен прокурор
През есента на миналата година президентът Радев не възприе призивите да не подписва указа за назначаването на Иван Гешев за нов главен прокурор. Ала при пълното мълчание на парламентарно представената политическа класа, той все пак започна веднага консултации с неправителствените организации и професионалните сдружения на магистрати за реформи в съдебната система и конституционни промени.
Всичко това са притеснителни сигнали за задкулисната власт. След празниците и при навлизането в 2020 г. дойде и незабавният отговор на главния прокурор. Гешев отправи питане до Конституционния съд за тълкуване на понятието „държавна измяна“ и начина, по който разследващите трябва да процедират, ако установят, че държавният глава може да е извършил подобно престъпление. Връзката между консултациите при президента, идеята за съдебна реформа и действията на Гешев бяха видими на всички.
След няколко месеца бившият правосъден министър и съпредседател на „Демократична България“ Христо Иванов стигна с лодка до плажа „Росенец“, край „Летния сарай“ на Ахмед Доган. Ала макар плажът да е публична държавна собственост и да би следвало всеки гражданин да има достъп до него, Иванов беше избутан от отказващи да се легитимират охранители. Президентът направи изявление, че те са служители на Националната служба за охрана (НСО) и че държавната охрана на Ахмед Доган и Делян Пеевски трябва да бъде свалена, а това зависи от изпълнителната власт в лицето на Борисов.
Още на другия ден представители на МВР и прокурори от Специализираната прокуратура влязоха показно в президентството и извършиха претърсвания на кабинети във връзка с две досъдебни производства. За всички бе видно, че задкулисната власт използва прокуратурата за сплашване на държавния глава и опозицията. Това доведе до масови протести и искания за незабавни оставки. Това донякъде напомня ситуацията на княз Александър I през 1885 г. През 2020 г. държавният глава може да разчита най-вече на обществото и на извънпарламентарните фактори.
Как Съединението ни спести още една комисия
И още една подробност. Има моменти в историята, при които всяко забавяне може да бъде с много фатални дългосрочни последици. Ако дейците по Съединението бяха проявили през 1885 г. някаква гнусливост заради миналите грехове на княза, последиците можеха да бъдат наистина фатални. Условия за нарушаване на балканското статукво след 6 септември 1885 г. така и не се появиха през следващите близо три десетилетия. А три десетилетия никак не са малко за процеса на формиране на нациите. Ето защо ако Захари Стоянов и дейците по Съединението през 1885 г. не бяха постъпили мъдро, то днес най-вероятно щяхме да имаме и смесена българо-тракийска комисия по исторически и образователни въпроси. Тази възможност днес ни изглежда наистина нереална, на някои сигурно и нелепа. Но тя е нереална поради мъдрите действия на дейците по Съединението и държавния глава през 1885 г., които не гледаха към миналите си отношения и недоразумения, а към бъдещето.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.