Брендън Стeнтън просто умее да разказва истории. При това той притежава редкия дар да си служи еднакво добре с думите и с фотоапарата.
Стентън е автор на може би най-прочутата серия снимки през последното десетилетие - “Хората на Ню Йорк" (Humans of New York). Проектът, който си поставя за цел да покаже лицата на 10 000 обикновени жители на Голямата Ябълка, го прави сред най-прочутите фотографи на десетилетието.
Първоначално родена като идея за “фотографско преброяване на Ню Йорк”, концепцията на Стентън се развива. Той започва да преразказва историите на своите герои, които те му споделят докато се готвят за снимките.
Епидемията от COVID-19 в един от най-тежко ударените градове в САЩ, направи търсенето на “Човеци” почти невъзможно и Стантън промени радикално концепцията на “Хора на Ню Йорк” като я премести изцяло във виртуалното пространство.
“Първоначално се притеснявах от правенето на интервюта дистанционно, защото смятах, че без контекста на улицата, историите могат да загубят усещането за непросредственост и случайност. Но експериментът се оказа успешен”, споделя фотографът разказвач.
Новата поредица се нарича “Карантинни истории” и излиза от границите на Ню Йорк, обхващайки цялата страна.
"Мисля, че това (епидемията от COVID-19) ще е нашата световна война. Надявам се тя да е кратка и да премине в една сесия. Надявам се, че карантината и топлото време ще ни купят достатъчно време за ваксина и ще можем да ограничим загубата на животи", пише Стентън през март.
Точно четири месеца по-късно той вече е изцяло онлайн, като желаещите да се включат сами се свързват с него, а той интервюира най-интересните си съгрждани и комбинира техни снимки със свои, направени през FaceTime.
Новият начин за разказване на истории не е по-лесен, въпреки че интервютата са уговорени. Причината - затворени в домовете си от месеци заради карантината, те се чувстват самотни и искат да говорят. Случките са многословни и се нуждаят от сериозно редактиране и селекция. Стантън обаче продължава да интервюира лично и да пресъздава като разказвач. Едновременно с това той организира през платформи като Patreon набиране на средства за хора, които са загубили доходите си, и дори помага да се изпълнят желания.
Така Стинг най-накрая получава портрета си от уличен художник, който нюйоркски полицай десетилетия е пазил у дома си. Да стигне до певеца е последната молба на полицая към доведената му дъщеря, а училище - пари за поддръжката. Историите са обикновени - как намерих най-добрата си приятелка, как родителите ми се обичака или как учителстването в Украйна ме спаси от депресия.
Това, което Стентън търси е те да са откровени и истински, а след това ги пресъздава спокойно, без претенциозност, така че да всеки да може да се постави на мястото на героя.
Учителят му по история в университета в Джорджия го запалва по биографиите. Четял ги с настървение и те събудили усета му към хората и техните истории.
Към фотографията се насочва случайно. Докато работи като брокер в Чикаго решава да се заеме с любителско снимане през уикендите за разтоварване от напрежението в службата. Скоро обаче е уволнен, а Стентън решава да превърне хобито си в съдба. Годината е 2010 г и хората все още не са открили нито селфито, нито смартфоните.
“Просто реших, че ще прекарам следващия период от живота си, мислейки не за пари, а за това как живея живота си”, казва той в едно интервю.
Идеята да запечати 10 000 обикновени нюйоркчани нарича “луда” и целяща да направи нещо като фотографско преброяване на населението. Смята да остане само няколко дни в Ню Йорк преди да поеме на Запад, но уличните портрети, които започва да прави, го увличат и той остава в града. Това е началото на легендарната поредица Humans of New York.
“Първоначално бях ужасен, но с времето разбрах, че не става дума за това какво ще кажеш, приближавайки някой непознат, а за енергията, която споделяш”, разказва Стентън.
Започва да публикува снимките си първо в блог платформата Tumblr, а с набирането на скорост на Facebook, поства портретите си и там. Социалната мрежа скоро забелязва огромната му популярност и го наема да направи “говорещи” снимки на служителите си за десетата си годишнина. Така се ражда Facebook Stories.
Постепенно започва да включва фрази от разговорите, с които предразполага хората за снимка. Те се подреждат в изречения и истории като интервютата вече продължават 30-40 минути, докато фотографът се опитва да синтезира преживяното.
Днес Стентън има 12 милиона последователи във Фейсбук, 10,6 милиона в Инстаграм и почти един милион в Tуитър. 400 хиляди в Tumblr очакват с нетърпение портретите му.
През 2013 г. списание “Тайм” го нарежда след 30-те души под 30-годишна възраст, които променят света, а през 2015 г. президентът Барак Обама го кани за фотосесия и интервю в Белия дом.
Следващите пет години преминават в пътуване по света за снимки в Близкия изток, Пакистан и Иран в търсене на историите на обикновените хора. Третата му книга Хора” (Humans), която ще излезе през октомври, отразява тези пътувания. Вместо два месеца, работи по нея две години.
“Концепцията беше лесна за описване, но трудна за изпълнение. Дори след обикаляне в продължение на 50 дни не чувствах, че разполгам с достатъчно типове”, разказва Стентън. Той иска два пъти удължаване на сроковете и така снимките на “Хора”, за да набере достатъчно материал.
“Най-важното е да приемеш факта, че някои хора ще ти откажат, независимо от всичко. Това отхвърляне е трудно, не да направиш интервюто или снимката. Голяма част от хората, към които се обърнеш те отхвърлят, някои грубо”, разказва фотографът, добавяйки, че вече е свикнал с изсмукването на психологическа енергия от отхвълянето.
След десетки хиляди разговори с напълно непознати хора Стентън е убеден, че ако проявите искрен интерес, истинско любопитство и съчувствие, много малко са хората, които ще откажат да споделят с вас”.
“Въпреки че някои от историите от “Хората на Ню Йорк” са много лични и разголващи, мисля, че неудобството от разкриването им минава на заден пред възможността да преосмислиш преживяването, споделяйки го с други хора”, казва Стентън.