Георгиос Сеферис, най-поетичното противоречие

„В този час чувствам, че самият аз представлявам едно противоречие” – с тези думи великият гръцки поет Георгиос Сеферис започва речта си през 1963 г., когато Шведската академия му връчва Нобеловата награда за литература.

Речта му е озаглавена „Езикът и чудовището” и в нея Сеферис посочва онова, което е едновременно извън и вътре в тези две страховити реалии: „Трябва да търсим човека, където и да се намира той.”

Човекът, да, човекът е нещото.

Пък и кой ли друг може да се обърне към Бога с думи като тези: „Мечтите ни / като игличките на пиниите след вчерашния дъжд / събрани пред вратата на къщата, излишни, / искат да изградят една кула, която се руши”.

Или да напише трагичното: „Сега, когато заминаваш, сега, когато денят на разплатата / изгрява, сега, когато никой не знае вече / кого ще убие и как ще свърши, / вземи със себе си детето, което видя светлината / под листите на онзи там чинар, / и научи го да изучава внимателно дърветата”.

Страхотният гръцки поет Георгиос Сеферис с „Астианакс”, поема 17 от „Роман” - поетичната му книга, пълна с толкова ирония и драматизъм едновременно. А преводът е на Стефан Гечев – едно от най-хубавите неща, които са влизали в българския поетичен свят изобщо.

Стиховете на Сеферис не са много дълги, но обикновено се наричат поеми. Просто дълбочината на поезията му, нейната наситеност с митологични теми и образи, с алюзии за исторически герои и събития, с философски идеи, препратки и прозрения, създава впечатление у читателя за нещо протяжно като самото време и пространство, предметно като самата материя, макар създадено от най-чист дух.

Йоргос Сифериадис е роден през 1900 г. край Смирна (Измир) - близо до местата, където се развиват много от онези митологични сюжети, за които поетът пише цял живот. Това е на хвърлей от Троя, на пътя, по който минават корабите на Одисей, това е сърцето на свят, изтъкан от лазурно небе, лазурно море и лазурни хора, в който Сеферис, като истински Одисей, успява да се върне много по-късно.

Първо семейството се мести в Атина, после той учи в Сорбоната, а гръцко-турската война от 1922 г. му отрязва пътя към дома задълго. Сеферис цял живот работи като дипломат - в Албания, в Турция, в арабски страни, в Лондон. Първата му стихосбирка „Завой”, излиза през 1931 г., последната – „Три тайни поеми”, през 1966 г.. Междувременно чете не толкова известния тогава Константинос Кавафис, превежда книги от Пол Валери, Езра Паунд, Пол Елюар и, разбира се, Т. С. Елиът.

В началото на Втората световна война се жени за Мария Зану, а войната прекарва в изгнание с гръцкото правителство и се мести – живее в Крит, Египет, Южна Африка, Италия. После продължава дипломатическата си кариера.

Някъде в тази пролука се раждат стиховете за Матиас Паскалис сред розите: „Дали ще срещна старата жена, тъй както слизам?”

Георгиос Сеферис не само пише за митология, но и сам донякъде става митологична фигура, когато се противопоставя на тъй наречения „режим на черните полковници”, който през 1967 г. ограничава демократичните свободи и въвежда елементи на диктатура в Гърция.

По Би Би Си Сеферис чете декларация против режима: „Това е състояние на силно вцепенение, при което духовните ценности, които успяхме да опазим с труд и агония, са на път да потънат в блатисти, застояли води. Както се знае, нещата с диктаторските режими в началото може да изглеждат лесни, но в края неизбежно чака една трагедия.” И припомня древния припев на Есхил: „Колкото по-дълго аномалията остава, толкова повече злото расте”.

През 1971 г. великият гръцки поет Георгиос Сеферис умира в Атина. Погребението му се превръща в огромна демонстрация - против диктатурата и за демокрацията, която по-късно наистина се връща. Но Сеферис вече го няма.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.