Историята с Македония: „обща“ и/или „споделена“

Случилото се в българо-македонските отношения през последния месец не може да се уподоби на нищо друго от последните десетилетия.

Всекидневните тревоги в Република Северна Македония във връзка с коронавируса на 17 април бяха смутени от изтекла в медиите вест за съдържанието на изявлението на Република България, приложено към резюмето на заключителния протокол от заседанието на Съвета по разширяване на Европейския съюз от 25 март. На него се взе решение за започване на преговори с Република Северна Македония за бъдещо членство. Сред тях България поставя и изискването да се забрави за „македонски език“ и да се употребява понятието „официален език на Република Северна Македония“. В този смисъл Смесената историческа комисия трябвало да заработи и да покаже осезаеми резултати по отношение на „общата история“.

Разбира се, изискването беше представено от опозиционните медии в югозападната ни съседка и от главната опозиционна партия ДПМНЕ на Кристиян Мицкоски и бившия премир Никола Груевски, като затриване на македонския език и идентичност със съучастието на бившия премер Зоран Заев и външния министър Никола Димитров. Последвалият безпрецедентен брой публикации, изявления и интервюта от двете страни на Осогово, доведе до известно избистряне на позициите на българската и македонската страна по тези въпроси.

Македонският прочит

За македонската страна българските условия за езика и идентичността са антиевропейски и тя няма как да ги приеме, още повече, че противоречат и на Договора за добросъседство от 1 август 2017 г. Там двата езика са правно в еднаква позиция. Македонската нация и македонският славянски език са признати навсякъде по света. Те са затвърдени и с договора с Гърция от Преспа. Някои македонски представители продължават да говорят за „обща история“, но все повече политици и експерти от комисията наблягат на понятието „споделена“ история. В този мисъл македонската страна определено говори за „два народа“ и категорично се противопоставя на формулата „един народ в две държави“.

Смесената историческа комисия, според редица високопставени лица в Скопие, би могла при първа възможност да продължи своята работа. Ако се реши проблемът с нацията и езика, то и самата комисия бързо ще започне да работи и ще намери решения. Македонската страна е готова да разбива заблудите „в своя двор“, но го очаква и от българската. Македония ще търси едновременно приятелство с България, защита на македонските идентичност и език и спояване на отношенията между двете държави чрез общото ни минало.

Българският прочит

Българската позиция може да бъде резюмирана така: В Македония живеят македонци, които говорят македонски език и никой не очаква от тях тепърва да се обявят за българи, а само да признаят „общото минало“ и да се спре с „фалшифицираната история“.

Особено недоволство от българска страна предизвика опитът да се замени понятието от договора “обща история” със “споделена история”. Държи се също, че съвременният македонски език ляга върху „български наречия“ и че назад в миналото не съществува паралелен македонски език. За българската страна смесената историческа комисия трябва да започне да работи съгласно договора и да даде бързи резултати. Когато македонската страна признае историята, тогава българската ще признае реалността.

„Бомбата“ на Денко Малески

На ранен етап се появи и първата заявка, която след това щеше да бъде повторена и от други лица, близки до управляващите в Скопие. Бившият премиер на страната Владо Бучковски изрече открито, че ако смесената комисия не намира решение, ще трябва да се намесят политиците.

Не след дълго в македонска медия първият външен министър на независима Македония Денко Малески (професор по международни политически отношения на Скопския правен фалултет, син на автора на текста на химна на Македония Владо Малески, съветник на сегашния президент Стево Пендаровски), постави ребром въпроса за нуждата от сериозни разговори с България по историческите въпроси.

Истинска буря предизивкаха поредицата от няколко негови последващи изяви, с които той хвърли камък в десетилетното блато на македонската историография. Малески излезе с твърдението, че „в миналото сме били част от един и същ народ“, макар вече да сме „два народа“. За него Гоце Делчев е българин, но със силен местен патриотизъм и македонска кауза. Българин е и бащата на идеята за македонски национален сепаратизъм Кръсте Мисирков. Тя пък реализирана основно от поколението на македонските партизани през Втората световна война, родени повечето случаи в годините около и след Първата световна война. За Малески това е „обективната историческа истина“.

Моментално бившият външен министър бе обявен за предател, а към президента Стево Пендаровски полетяха искания да го освободи като съветник. Лидерът на опозицията Християн Мицкоски предложи да му се отнеме и професорската титла, а Рашела Мизрахи от ДПМНЕ обяви Малески и Бучковски в съучастие в „опит да се унищожи македонският народ, език и култура“. Появиха се и съмнения около употребените от Малески понятия „еден народ“, „обща история“, „обективна историческа истина“. Малцинство бяха онези в югозападнита ни съседка, които приветстваха позицията на Малески и го възприеха като „Коперник“ за македонската нация.

Българските реакции – „там дето е текло…“

За съжаление, но не и като че ли изненадващо, реакциите от българска страна съвсем не бяха от мъдрите.

След подадения от Малески пръст, поискаха да му захапят цялата ръка. Военният министър Красимир Каракачанов заяви в прав текст: „Аз, разбира се, смятам, че не само сме били, ами и продължаваме да бъдем един народ - макар и насила разделен. И не само това - вярвам, че не е далеч денят, в който отново ще бъдем заедно и там, където е текло, пак ще тече.“ К

азано при това от военен министър и лидер на ВМРО, това едва ли би могло да спомогне за разбирателството между София и Скопие.

БАН пък публикува брошура, в която обяви официалният език на Република Северна Македония за ни повече, ни по-малко „северномакедонски български език“. Други историци поправиха и допълниха Малески задето хубаво казал „обща история“, но защо не я е нарекъл и „българска“?

Разбира се, всичко това се стимулира от идеята, че Малески все още не е казал достатъчното. А дали не е казал и повече от необходимото с риск да си навлече това, което му се стовари само и само да помогне на „своjaта земjа“ в преговорите със София.

„Еден народ“?

Преди средата на XIX в. на много места в Европа единствено народната култура не е в състояние да изгради усещането за народностна общност. През по-голямата част от Средновковието предците на днешните българи и днешните македонци са в различни държави - само понякога в Средновековна България, но често и във Византия, в Сърбия, в други по-дълго или по-кратко съществували държавни формирования.

„Средновековната българска народност“ и „имащите чувство за общност македонски славинии“, които били „македонски народ“ още в средните векове, са все днешни историографски интелектуални конструкции. Приблизително същата е ситуацията и в Османската империя.

Нито има усещане за общност между предците на днешните българи и днешните македонци, нито вътре в самите тях. Днешните писани истории на тези народи са само един възможен интелектуален начин със задна дата да се разкаже миналото на народ, който все още не е съществувал в съвременната си форма, като този разказ съвсем не е неоспорим.

В този смисъл и призивите вместо Малески да говорят историците, не са по-продуктивни. И още.

Съвсем неправ ли е Денко Малески?

Та нали за някои „българи“ като Димитър Влахов точно така започва живота на македонската нация – с отделянето ѝ постепенно от края на XIX в. насетне от българската. Това е и позицията, която Влахов защитава през 1944 г. на заседание на Славянската комисия при Академията на науките на СССР, която накратко звучи– македонците произлизат от българите. Но това е фокусът, който Влахов има от своя си житейски хоризонт на роден през 1878 г. в българския Кукуш. Да, не сме били много назад в историята „еден народ“, но няма как също и да сме били „два различни народа“. Защото просто не сме били все още „народи“ в съвременен смисъл.

„Обща история“ или „Споделена история“

На фона на залегналото в договора понятие за „обща история“, изглежда като резултат от поставянето от българска страна на проблема за езика, от македонска дойде понятието „споделена история“. За такава говорят членове на македонската част от комисията, президентът Пендаровски, бившият министър на външните работи Любомир Фръчковски. В същото време Денко Малески и Владимир Бучковски като че ли съвсем не бягат от понятието „обща история“. Какво можем да кажем по този случай?

“Споделена” е нашата история по отношение на османското наследство - музика, ритми, ястия, архитектура, всекидневна култура и т.н. Двете ни конституции също са споделени с конституционната мисъл на модерния и съвремен свят. С целия свят споделяме пък съвременната глобална култура – джинси, музика, кока кола и т.н.

Има обаче нещо по-особено в историята ни от първите десетилетия или средата на XIX в. и до края на Първата световна война. Нея църковните борби и ТМОРО/ВМОРО я правят нещо повече от споделена история. И макар ВМОРО да е различен политически субект, не съществуват граници между българи и македонски българи. Тази история не може да се ракаже без Христо Чернопеев от Дерманци, Ловешко, Пейо Яворов от Чирпан, Тома Давидов от Ловеч, Тане Николов от Хасково и още други. Поне доколкото говорим за елита, градското население и по-ориентираната към градовете селска култура. Това особено ясно личи по време на Първата световна война, когато ВМОРО минава доброволно под командата на българската армия, Тодор Александров и Александър Протогеров стават български офицери, Гьорче Петров и Димитър Влахов са български държавни служители.

Всъщност, внимателното преглеждане на интервюто на президента Пендаровски подксказва, че той не е толкова срещу формулировката в договора за „обща история“, а единствено срещу нейната българска интерпретация като само една единствена история на един народ, и то българска, та и до 1944 г.

От македонската част на комисията се заговори и за „преплетена“ история. Да, съвременната македонска идентичност не може да бъде разбрана без едновременното отчитане на гръцката идея за Македония на Филип и Александър; българската идея за средновековно величие и за Възраждане, както и без политическия сепаратизъм на ТМОРО/ВМОРО; без стимулирания от Белград македонски езиков и идентичностен партикуларизъм. Всички тези явления са прекрасно изследвани и изложени от българския историк Чавдар Маринов, за негово и на науката щастие, непреминал през българска професионална школовка. Крайният продукт на тази „преплетена история“ е Македония каквато я виждаме днес в центъра на Скопие, събрала Филип, Гоце Делчев и Дмитрия Чуповски.

И ако единствената причина да не се приеме „обща история“ е заради българското разбиране, то естествено трябва да се ревизира. Но стоте години след Ньой, в които българската власт е била само три години в Македония, вече са направили достатъчно за обособяването на двата отделни народа. За всеки здравомислещ българин е ясно, че оттатък Осогово има и македонска нация, и македонски език.

Историци и историчари – основният проблем

Изявленията на политици и държавници, както особено в Македония, но като че ли и в България (особено тези на Екатерина Захариева, донякъде и на Андрей Ковачев), за пореден път демонстрираха консерватизма и неадекватността на българската и на македонската историография и езикознание. Видно е, че македонската страна иска да печели време, а българската - да настоява практически за цялостно приемане на българската гледна точка. Македонската страна също се стреми към обтекаеми формулировки, които да дадат възможност за съществуването и на старите югославски наративи.

Българската страна, без всякакъв критичен поглед към българския исторически разказ, иска македонците да погледнат критично на своя.
Всъщност, напоследък заедно със „споделена“ история все по-често се споменава и за различни „перспективи“. В интервюто си за „Свободна зона“ на Георги Коритаров по ТВ „Европа“, Любомир Фръчковски повдигна завесата. За него в историческата комисия трябва да се дефинират два критерия за историческите личности – как се са самоопределяли те, но и за каква кауза са се борили. Неслучайно в прав текст той заяви как „историците могат да бъдат понякога и по-голям проблем“.