Спасение и депортация. Кой какво направи, за да останат живи евреите в днешна България?

Какви ли не твърдения можем да чуем за мартенските събития от 1943 г. Това е времето, когато България е подканена да предаде на нацистка Германия еврейското население. Как да се интерпретира това, което страната прави тогава, е трудна задача не толкова заради спорещите страни, а заради това, че широката публика обикновено не знае дори най-обикновените факти от случилото се. Пристрастните от различни страни пък ги поднасят избирателно. Ето защо на следващите редове ще се опитам да разгледам някои от основните въпроси.

Антиеврейското законодателство

Въпреки бурните дебати в пленарна зала, на 24 декември 1940 г. XXV–то Обикновено народно събрание приема Закон за защита на нацията. Той следва т. нар. „Нюрнбергски закони“ в нацистка Германия, свързани с решаването на „еврейския въпрос“.

Законът влиза в сила след утвърждаването му от цар Борис ІІІ и обнародването му в „Държавен вестник“ на 23 януари 1941 г. Последван е и от други антисемитски актове.

По този начин на „лицата от еврейски произход“ са наложени ограничения на гражданските права. Те са отделени от другите поданици на Царството чрез специални документи за самоличност. Задължени са да носят жълти опознавателни звезди на реверите. На вратите на домовете на евреи задължително се поставя надпис „Еврейско жилище“. На тях им е също забранено да упражняват определени професии и са обложени с извънредни данъци. Еврейски имоти са отнети, разграбени и разпродадени. За евреите е обявен специален полицейски час. Нещо повече, определени са централни градски зони, които са изцяло забранени за евреи. Всяко напускане на местожителството от евреи се наказва най-строго. Всички трудоспособни мъже евреи са принудително събрани в трудови групи.

Още по време на дебатите, освен малобройната опозиция в парламента, през октомври 1940 г. протест срещу приемането на закона изразяват и 21 български интелектуалци. Сред тях личат имената на писатели с различни политически и идеологически пристрастия като Григор Чешмеджиев, Тодор. Г. Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Константин Константинов, Елисавета Багряна, Трифон Кунев, Николай Лилиев, Ана Каменова, Людмил Стоянов, Владимир Русалиев, Младен Исаев и др.

Относително малкият брой имена на фона на многобройните членове на писателската организация можем да обясним с факта, че премиерът Филов (също член на писателския съюз), към когото е насочено писмото, е не само премиер и вносител на закона, но едновременно и министър на просвещението, председател на Българската секция на международния ПЕН-клуб, председател на Българската академия на науките, професор в Софийския университет.

Чуват се понякога в наши дни гласове, че това антисемитско законодателство е наложено насила на България. Обсъжданията обаче започват още докато страната все още се придържа към политика на неутралитет и далеч преди на 1 март 1941 г. министър-председателят проф. Богдан Филов да подпише във Виена договора за присъединяването й към Тристранния пакт.

Законодателството е резултат от това, че сравнително малкото кресливи антисемитски гласове набират все повече сила в началото на войната, а някои от тях проникват в самото правителство. Тук е достатъчно само да се споменат имената на премиера Филов и министъра на вътрешните работи Петър Габровски.

Планираната депортация

На 20 януари 1942 г., на съвещание на представители на министерства и други властови структури на нацистка Германия, се тръгва към т. нар. „окончателно решение на еврейския въпрос”. На 9 юли 1942 г., в пълен разрез с принципа за разделение на властите, българското XXV ОНС гласува Закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки, свързани с решаването на еврейския въпрос в страната и свързаните с него въпроси. По този начин законодателната власт прехвърля свои правомощия на изпълнителната. По силата на закона се създава специален административен орган, наречен „Комисарство по еврейските въпроси“. То е оглавено от Александър Белев, човек на вътрешния министър Петър Габровски. Белев е добре известен със симпатиите си към националсоциализма и с антисемистките си идеи.

На 22 февруари 1943 г. Ал. Белев подписва със СС хауптщурмфюрера Теодор Данекер известното споразумение за изселването на 20 000 евреи „в германските източни области“.

На 2 март 1943 г. правителството на Б. Филов приема седем необнародвани постановления. С тях се подготвя депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Македония, както и от „старите земи“. Само след два дни, на 4 март 1943 г., са вдигнати евреите от Беломорието и остров Тасос. Всички те са докарани във временни етапни лагери в Горна Джумая (Благоевград) и Дупница. След броени дни, на 11 март ще започне вдигането и на евреите от Македония, като те ще бъдат настанени на етапни лагери в Скопие. На 8 и 9 март 1943 г. Комисарството и Ал. Белев започват и събирането на евреи от „старите земи“ - от Кюстендил, Пловдив, Пазарджик, Дупница и др. градове за допълване на първоначалната бройка от 20 000 души.

Спасяването на евреите от „старите предели“

Сред евреите, които предстои да бъдат депортирани, са и 998 граждани от Кюстендил. Около 6 и 7 март 1943 г. сред тях настъпва паника и те се свързват с местни кюстендилски първенци. През следващите дни в София и Пловдив разтревожени представители на еврейската общност също ще потърсят помощта на свои приятели българи.

На 8 март 1943 г. от Кюстендил за София тръгват вместо предварително замислените около 40 души, едва четирима. Това са народният представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов и учителят Владимир Куртев. На 9 март те се срещат на столичната ул. „Неофит Рилски“ № 47 с подпредседателя на парламента и техен съгражданин Димитър Пешев.

В следващите часове на два пъти Пешев е приет от министъра на вътрешните работи П. Габровски. Около 19.00 ч., по време на втората среща, след телефонен разговор на Габровски, депортацията временно е отменена „от най-високо място“.

На 9 март народният представител от Дупница Димитър Икономов съобщава на земляка си Д. Пешев за бедственото положение на евреите от Беломорието, които са поставени на етапен лагер в тютюневия склад „Картела“ в Дупница.

Поради късното разпространение на вестта за отменената депортация на 8 000 евреи от „старите предели“ на 9 срещу 10 март 1943 г., много пловдивски евреи са вдигнати от домовете им с незначително количество багаж. Те са отведени и затворени в тамошното еврейско училище. Пловдивският митрополит Кирил открито и енергично се противопоставя на тези действия. През деня на 10 март пристига и официалната заповед за отлагането на депортацията. Пловдивските евреи са освободени и се завръщат по домовете си.

Когато се говори за спирането на депортацията от „старите земи“ обикновено се пропуска и ролята на фактор като емигриралия в САЩ Жак Асеоф. Добре известно е, че през март 1943 г. с негово съдействие се организират четири пъти дневно радиопредавания от Ню Йорк, Лондон, Кайро и Бари, които апелират към българите да спасят евреите. От тях се чуват и предупрежденията за „възмездието“, което може да бъде потърсено един ден поради депортацията.

На 14 март 1943 г., след горните действия, правителството на Б. Филов е принудено да отложи официално депортирането на първите 8 500 евреи от „старите земи“. Освен това, на 16 март е проведено заседание и на Св. Синод, на което митрополитите Кирил Пловдивски, Стефан Софийски, Йосиф Варненско-преславски, Евлогий Сливенски, Михаил Доростоло-Червенски, Паисий Врачански, Борис Неврокопски, както и Видинския Неофит, решават да изготвят официално писмо до премиера Филов. На 23 март 1943 г. писмото на Св. Синод, подписано от видинския митрополит Неофит е изпратено на правителството.

На 17 март Б. Филов получава и подготвеното предните дни от Д. Пешев писмо, подписано от още 42 народни представители от мнозинството. В него категорично се изказва опасение от участие на държавата в „масово убийство“. На 19 март Д. Пешев връчва и официално на премиера Филов петицията с 43 подписа заедно с лично писмо от опозиционния депутат Петко Стайнов. Същият ден в дневника си премиерът Филов записва: „Това е голяма демонстрация, която ще има последствие. Сега виждам действително, какво голямо влияние имат евреите и колко са вредни.“

Акцията на Пешев обаче не минава и без последици за самия него. В следващите дни 13 народни представители, подложени на натиск, оттеглят подписите си. На 25 март Филов успява да си осигури и вот на доверие в парламента. На 26 март Д. Пешев е бламиран като подпредседател на Народното събрание.

С категоричност може да се каже, че сезирани от свои приятели евреи споменатите по-горе конкретни политици, общественици, изявени лица и представители на Българската православна църква играят важна роля за предотвратяване на планираната от правителството на Филов депортация на евреите от „старите предели“.

Каква е ролята на цар Борис III?

Идеологически пристрастия, както и противоречивите действия и изявления на царя, обикновено затрудняват в наши дни отговорите на този въпрос. Макар да се поддава понякога на кресливото антисемитско малцинство, изглежда цар Борис III не изповядва подобни възгледи. От друга страна обаче, антисемитското законодателство в страната не би влязло в сила без неговото утвърждаване с подписа му. А и по време на среща със Св. Синод във Врана на 15 април 1943 г. той все пак говори открито срещу „спекулативния дух на еврейството“ и вредата от „експлоатацията на еврейството“. Не изключвам обаче тези думи да се отдадат и на контекста на войната, както и на обстоятелството, че говори пред премиера Филов, с когото не желае да бъде в разнобой.

И още. Като се имат предвид настроенията и антисемитските убеждения на Ал. Белев, на премиера Филов и на вътрешния министър П. Габровски, на 9 и 10 март 1943 г. единственият човек в държавата, който може да вземе и наложи решение за спиране и отлагане на започналата депортация на евреи от „старите предели“ е все пак именно царят. Ала не бива да се забравя, че и самото решение по депортацията, безсъмнено изцяло нацистка инициатива, е договорено на най-високо равнище между монарха и германския външен министър Йоахим Рибентроп. Неслучайно в секретна телеграма на Рибентроп до посланика в София Адолф Бекерле четем: „Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използва за строителство на пътища.“

Съдържанието на тази телеграма обикновено се използва като най-сериозно доказателство, че цар Борис III не е желаел депортацията и е спасил на практика евреите от старите предели на царството. Но макар и да приемем, че Борис III ловко дипломатически говори на германската страна това, което тя би желала да чуе, споменатият документ не може да не служи и като доказателство, че не е възможно и депортирането на беломорските и македонските евреи, вдигнати и събрани в определените пунктове от българските власти, да се осъществи без изричното съгласие на монарха. Неслучайно на 15 март – в разгара на самата акция по депортацията на евреите от „новите земи“ – министър-председателят отбелязва в дневника си по отношение на еврейския въпрос следното: „Царят държи едно твърдо поведение.“

Друг е въпросът дали предотвратяването на депортацията на евреите от „новите земи“ е било във възможностите на българската власт тогава. Сигурно е обаче от цялата документация, с която разполагаме, че дори и най-малък опит пред Берлин изобщо не е бил правен в това отношение.

Какво става със спасителите след 9 септември 1944 г.?

Дупнишкият народен представител Димитър Икономов е осъден на смърт от т. нар. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г. Осъден на смърт и екзекутиран на същата дата е и подписалият писмото и един от най-смелите оратори срещу депортацията Тодор Кожухаров.

Димитър Пешев е осъден на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Поради застъпничество на евреи, близки до властващата БКП, след 13 месеца той е освободен. Умира през 1973 г. в София. През същата година е провъзгласен от мемориала „Яд Вашем“ в Йерусалим за „праведник на света“.

Асен Суичмезов е преследван заради богатството си, което му е отнето. В края на 50-те репресиите срещу него са подновени, заради посрещане на гости, приятели на дъщеря му, от Западна Германия. Заболява от диабет. През 1973 мемориалът Яд Вашем го обявява за праведник. Умира през 1977 г.

След 9 септември Петър Михалев и Иван Момчилов са маргинализирани. Единият почива през 1985 г. в София, а другият през 1966 г. Почетното звание „праведник на света“ първият получава през 1973 г., а вторият едва през 1991 г. Пети кюстендилец - Владимир Куртев изчезва безследно след разправата на властта с ВМРО през 1946 г. около политиката на насилствена македонизация. Той е и последният обявен праведник (20-ти за България) през 2010 г.

Митрополит Стефан е интерниран през 1948 г. в село Баня, Карловско, където през 1957 г. умира. Неврокопският митрополит Борис е убит в село Коларово на 8 ноември 1948 г.

Митрополит Кирил е арестуван след 9 септемрви и няколко месеца лежи в затвора, без да е осъждан. На 10 май 1953 г. е избран за пръв патрирах на възстановената Българска патриаршия. През 2000 г. и той е провъзгласен от мемориала Яд Вашем за праведник.

А какво наистина се случва през март 1943 г. с беломорските и македонски евреи от територии, които според декларация на българския парламент от 2013 г. „тогава са под германска юрисдикция“? Тяхната история ще бъде тема на отделен материал.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.