Ангелизмът и комунизмът на Андре Жид

Андре Жид е името на едно от най-лошите момчета на европейската литература от края на ХІХ и първата половина на ХХ век.

Романът му „Пасторална симфония” излиза през 1919. Първата световна война тъкмо е свършила, в Европа властва голямото опустошение на душите, което роди едно безвъзвратно „загубено поколение”.

В европейското изкуство на власт пък е символизмът, а сред неговите бащи е вече 50-годишният Андре Жид. Голяма ирония има в това, че един роман с толкова романтично заглавие оказва силно влияние точно върху разочарованите, изтерзани от въпроси за мислене и неспособност да се противопоставят на грубата реалност интелектуалци от онази епоха. Голяма ирония, защото самият Жид постоянно води драматични битки между стремежа към свобода и невъзможността да я постигне, между фината материя на изкуството и грубия дух на реалността, между желанието да отхвърли обществените ограничения и лошата карма винаги да им бъде подвластен.

Символизмът, с чието развитие Жид има толкова общо, смесва две на пръв поглед твърде противоречиви направления в изкуството – импресионизма от края на ХІХ, началото на ХХ век и експресионизма от годините около Първата световна война и големите разочарования след нея.

Как става това смесване ли? Не знам. Но представете си, че у Андре Жид живеят едновременно нежните ангели от пиесата „Лунна светлина” на импресиониста Клод Дебюси и адските демони от „6 малки пиеси” на експресиониста Шьонберг.

Андре Пол Гийом Жид е роден в Париж през 1869. На 11 е хванат да мастурбира в училище по време на час. Психиатърът му го травмира допълнително със заплаха за кастриране. Андре обещава да не продължава със заниманията - и продължава. Следват нови проблеми в училище, които от една страна пречат за нормалната социализация на момчето, но от друга – градят у него склонност към самовглъбяване и визионерство. Така собственият му живот става не просто повод за изкуство, а неизменна част от изкуството.

Неслучайно още първата му книга – „Тетрадките на Андре Валтер”, е пълна с автобиографични елементи, макар Жид да е само на 22, когато я издава. И после именно неговият „Дневник”, автобиографията, която пише десетилетия наред, е най-популярната му книга сред широкия кръг читатели.

В един момент Жид се жени за по-възрастната си братовчедка Мадлен, но отношенията им са сложни. Той страда от рядката болест „ангелизъм” – неспособност да правиш любов с любимия. А и още на 20 публично заявява, че е хомосексуален, но без да отхвърля голямата си любов Мадлен. Ето защо сексуалният живот на Андре Жид е като многотомен учебник по психоанализа и става повод за силни нападки срещу него.

В живота му обаче има и още една драма. Под влияние на Пол Елюар и Луи Арагон, в началото на 30-те Жид залита по комунизма. През 1936 посещава СССР, но се връща оттам завършен антикомунист. Тоталната липса на свобода, налагането на единна линия на мислене от властта, ограниченията на творческия потенциал и възможностите за развитие на културата, са основните причини за разочарованието му. Жид пише две книги, в които излага истината за комунизма и, след хомосексуалността, това е вторият повод да бъде подложен на яростни нападки, този път – от доскорошните си близки приятели.

Когато през 1947 обаче Андре Жид получава Нобеловата награда за литература, в мотивите на Комитета са записани не обвинения, а истинско признание: „Тя се присъжда за неговите дълбоки и художествено значими произведения, в които човешките проблеми са представени с безстрашна любов към истината и дълбока психологическа проницателност”.

___________________

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.