За първи път от 17 години Столичната община успя да предотврати Луковмарш. Мнозина побързаха да се зарадват, дори бе организирана проява против отмененото събитие.
Като свидетел и на случилото се, и на реакциите, се запитах дали не сгрешихме логиката. Дали неволно не сменихме местата на причината и следствието, наслаждавайки се на излекувания симптом, вместо да открием причинителя на болезненото състояние?
По-рано тази година
Датата е 18 февруари, а почитатели на "Луковмарш" опитаха да провалят събиране в една от залите на Ректората на Софийския университет, организирано от Студентското общество за равенство – организация, заявила се против расизма, нацизма, омразата и дискриминационното отношение към различните.
Според разказа на една от потърпевшите, публикуван в социалните мрежи, те са заплашвали присъстващите, а охраната на университетската сграда и органите на реда час и половина са бездействали пред залата и вътре в нея – време, в което агресивните младежи (двадесетина по думите на друга от участничките) не са спирали опитите си да саботират случващото се с крайно агресивен език. Когато полицията все пак се намесила, се оказало, че един от младежите от БНС дори е бил въоръжен.
На 27 януари в сградата на ДАНС един от организаторите на "Луковмарш" се самоуби с оръжие, което системата за охрана беше пропуснала. В дома на мъжа беше открит малък оръжеен арсенал.
Случаите на агресия са ежедневие: момче беше съблечено в автобус пред погледите на пътуващите, учителка принуждава учениците си да заплюят свой съученик. Свръхвидимостта на насилието се дължи и на някои медии, които гледат на лошите новини като на стока, изплащаща бързо инвестициите си.
Откъде идва агресията
Според едно от обясненията към агресия прибягват хора с нисък социален статус и ниско образование, чието движение нагоре по социалната стълбица е ограничено, домогването им до знаците на социален престиж е мъчно, ето защо те трупат разочарование, което периодично избухва под формата на насилие. Би следвало да е вярно и обратното – ако хората, завладени от озлобление, бяха удължили своя престой в образователните институции, щяха да бъдат по-толерантни и със сигурност по-способни да преработват напрежението си, за да не достигат до такива тежки фрустрации.
Поддържащите този анализ заявяват още, че радикализацията е само в посока надясно, следвайки траекториите на крайния национализъм, идеите на нацизма и фашизма, практиките на тоталитарните държави от дясната част на политическия спектър. До днес за крайно леви екстремисти у нас не е отваряна и дума.
Поглед и към левия екстремизъм
На 22.02., по време на шествието, мислено като протест срещу Луковмарш, се видя и обезпокоителното лице на българския популярен антифашизъм. Замислено като марш на толерантността, събитието беше белязано от два ключови транспаранта, на които личаха притеснителни послания. Първият беше снимка на Виолета Якова – участничка в нелегалната комунистическа съпротива, която през февруари 1943 г. изстрелва смъртоносния куршум в тялото на вече ранения ген. Христо Луков. Под фотографията беше изписано послание-призив за следване на нейния пример – трудно би могъл да се разчете другояче, освен като подтик към саморазправа с противниците. Той гласеше: „Бъди като Виолета“, а в случая това е равно по смисъл на „Стани убиец“. Това е платформа, която едва ли се различава особено от зова към насилствено справяне с опонентите, която се чува в реториката на българските националисти. На 20.05.2011 г. тя доведе до физически сблъсък между привърженици на „Атака“ и молители пред софийската джамия.
На втория плакат стоеше надписът „Виолета праща поздрави“. В овалите на двете букви „о“ бяха вписани червени петолъчки. Каква е смисловата разлика между „Хайл Хитлер“ и бодряшкия поздрав, подкрепен от легитимиращата отпратка към извършителка на убийство? В този случай словесният фронт е подкрепен и от битка на символите – знаците на комунизма са несъмнена противотежест на нацистките пречупени кръстове.
По-горе в този текст пропуснах нарочно един детайл - че противниците на "Луковмарш" са провеждали събитие под надслов „дискусия за съпротивата срещу дясното“ – речник, твърде подобен на агресивната лексика на крайно дясното. Мъчно бихме могли да бъдем убедени, че в български контекст възвеличаването на тъкмо този сюжет от опитите за демонтаж на пронацисткия режим по време на Втората световна война следва да бъде превръщан в знак за престиж, отърсвайки се от спомените за някогашните партийни клишета.
Цялостна радикализация
Радикализацията на идеологическа основа далеч не е само риск, свързан единствено с политическото дясно. Напротив – оказва се, че мястото на десния екстемизъм бива мигновено запълнено от неговия ляв огледален образ. Сигурно е, че и доводът за мирния характер на едното, противопоставен на агресията на другата страна, не би проработил – стъпката от вербално към физическо насилие е много малка.
Не по-малко неприемливо изглежда твърдението, според което само ниско образованите стават жертва на пропагандите и лесно приемат техните символи за убежище на собствената идентичност. На 19.10.2012 г. отново на територията на СУ беше проведена конференция, посветена на Людмила Живкова. Събитието беше белязано от участие на роднини и близки приятели на почетената – факт, който накара мнозина да се усъмнят в научния характер на проявата. Сред имената на докладчиците личат такива на доценти, на професори, че дори и на академици – носители на най-високия научен авторитет.
В края на юли 2019 г. проф. Искра Баева беше отличена с партийната награда „Димитър Благоев“, а едно от основанията е „за цялостен принос за развитието на идейните основи и политиката на БСП“. Границите между полетата на науката и политиката са силно размити, а от това полза извличат определени политически субекти и съдружните им научно титулувани лица. С това можем да обясним и факта, че СУ предоставя зали за събития, чиято академичност е повече от спорна.
Как се преподава с такъв товар на раменете?
Изтъкнати фигури от българската образователна система не са в състояние да удържат автономията на заниманията си. Проблемът е системен: с понятията „фашизъм“, „нацизъм“, „тоталитаризъм“, „национализъм“, „либерализъм“, „ляво“ и „дясно“ в техните политически смисли се борави слабо. Послания против насилието и в полза на демокрацията и свободата в учебниците отсъстват. Липсва и подготовка на учителите за адекватно справяне със ситуации, изискващи отговор на расистки подмятания в час.
Обстоятелство, което дължим и на висшето образование, чиито най-видими деятели все още си служат с разказа за историята като за низ от „робства и тиранства“. Нагласа, която ражда разочаровани и агресивни хора, склонни към насилие без оглед на ляво и дясно. Прочее, историографията, отговорна най-вече за създаването на чувство за принадлежност към обществото, се оказва съвършено неподготвена да създаде друга визия за миналото, освен тази, в която единствената съдържателна категория са българите, а каноничният начин за възприемането ѝ минава през мисловните координати на травмата.
"Ляво" не значи "антифашизъм", а "дясно" не е "национализъм"
Мястото на ефективно използваемия понятиен апарат на гражданското все още се пази от една коагулация от клишета. Тя служи предимно за изтребление на противници, но не и за смислен диалог, водещ до така нужното обществено съгласие. Навярно това е причината за честото сливане на понятията „ляво“, „антифашизъм“, „социализъм“ и „комунизъм“, мислени като ценностно противопоставени на използваните като едноредови „дясно“, „консервативно“, „национализъм“, „фашизъм“, „нацизъм“.
Тази терминологична мъгла е средата, благодарение на която мнозина политически лидери успяват да поддържат високите си обществени позиции. Нито лявото притежава монопол над идеите против фашизма и тоталитаризма, нито десните политики залагат непременно на национализма, фашизма и нацизма.
Учени и преподаватели, автори на влиятелни реакции както срещу Луковмарш, така и срещу радикализацията отляво, няма. Празни остават местата на експертите, подготвени да употребяват онзи дискурс, който създава обществото и неговите договорености по начин, водещ към старомодното, но работещо „общо благо“.
Докато не погледнем подготвени проблема в истинската му дълбочина, ще се удовлетворяваме с административни мерки, които ще произвеждат частични резултати, а агресията ще търси други канали, по които да причини поредния социален взрив. Натискът на забраните няма как да подмени нуждата от качествено образование, основано на навиците за критическо мислене.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.