Много хора си мислят, че отдавна е трябвало да стане милионер. Снимал е всяко важно събитие в София от падането на Живков през 1989 до края на драматичната 1993, в която България за първи път се огъна под тежестта на мутрите. Така е натрупал в личния си архив 140 часа от историята на страната, заснети на видео – разказ, който е по-убедителен от какъвто и да било учебник или книга. Само части от заснетото са виждали бял свят – предимно в телевизия BiT, която вече не съществува. Не е от липса на интерес, смята авторът на тези кадри. По-скоро е от страх. Камерата е уловила не само исторически събития, но и хора, които познаваме днес, без да знаем тогавашните им невероятни роли. Да не говорим колко много хора, по-късно обявени за борци с комунизма, просто липсват във всички основни събития.
Режисьорът Евгений Михайлов има поддръжници и противници в политическата си битност от последното десетилетие, но нито едните, нито другите са му оспорвали непоклатимата титла на видеохроникьор на прехода.
Негови са кадрите, на които се вижда как президентът Младенов иска да прати танкове прещу протестиращите.
Но той е снимал и по-важни събития, просто те не са добивали същата публичност. По ирония на съдбата най-съдбовните кадри, които е заснел Евгений Михайлов, са точно онези, за които днес няма колективна памет.
Киното, голямата любов
Евгений Михайлов е роден в София през 1954 година в безпартийното семейство на строителен инженер, бивш царски офицер и фармацевтка. Завършва последния випуск на 11-а гимназия – точно преди превръщането й в Софийската математическа гимназия (СМГ). През 1973 го приемат в първия випуск на кинофакултета в сегашния НАТФИЗ. Озовава се в класа на преподавател, с когото не се разбират – толкова не се разбират, че той е решен да повтаря годината. Тогава се отваря възможност да замине да учи в Москва и той се хваща за нея. В СССР историята донякъде се повтаря – любимият преподавател скоро е сменен с друг и този друг е толкова непоносим, че Михайлов взима две години за една, само и само да съкрати срока на общуването си с него. Оттук нататък е ясно, че ако си науми нещо, много е трудно да бъде разубеден.
Евгений Михайлов по време на снимките на "Дом за нежни души", 1980 г.
В София се връща заедно със славата на впечатляващите си курсови работи, заснети в Москва. Почти веднага започва да снима „Дом за нежни души“, който получава награда за филмов дебют, но бързо след това се озовава сред филмите, обявени от цензурата за вредни. Нищо чудно, че когато през 1982 г. за първи път се опитва да прокара сценария за нов филм, наречен „Сезонът на канарчетата“, предложението не минава. Снимките се отлагат в продължение на девет години и започват чак след падането на режима. Все пак той успява да заснеме „Смъртта може да почака“ с Тодор Колев в главната роля, но този филм е оставен на екран само една седмица. Снима и два документални филма, но те пък имат само по една фестивална прожекция.
Малко преди да падне режимът, получава от родителите си подарък от „Кореком“ - магазинът, в който се продават западни вещи срещу валута. Кой би помислил, че видеохрониката на прехода е била в ръцете на такава битова случайност – майката на Евгений Михайлов да е работила в Либия и с това да е имала право на заплащане във валута.
„Изхранвах се с тази камера, като снимах сватби“, казва той по телефона. „На 3 ноември 1989 бях на шествието на „Екогласност“ без камера и после много се ядосвах, че не съм я взел. Когато Живков падна и опозицията насрочи първия си митинг, отидох да снимам. Оказах се неподготвен за тази блъсканица. Нямам по-зле заснето нещо. Кадрите са хаотични, камерата е нестабилна“, спомня си той. Явно този първи митинг е послужил за чернова на всичко последвало. В блъсканицата пред Народното събрание само месец по-късно, когато Петър Младенов произнася прочутата си танкова реплика, няма и следа от някаква нестабилност или хаотичност.
По-силно и от „танковата реплика“
Първият сблъсък на току-що сформираната опозиция с телевизионната манипулация е именно на 14 декември 1989 г., когато митинг, съставен предимно от младежи, е представен по телевизията като бунт на озверяла и застаряваща тълпа, готова да разкъса всеки невинен човек, застанал на пътя й.
В отговор Евгений Михайлов успява да договори с телевизията показването на два негови репортажа с практически образователна цел – първият представя само усмихнати младежи, застанали срещу президента Петър Младенов на 14 декември 1989, а вторият – беззъби и уродливи мъже на средна възраст, които се заканват на целия свят на митинг на БКП. Показва ги, за да илюстрира чрез тях инструментите на манипулацията. Нито единият митинг беше съставен само от усмихнати хора, нито другият – само от страшилища, казва той по телевизията. Това отнема от напрежението, провокирано от тогавашната пропаганда, и изважда с хастара навън инструментите на екранната манипулация, неизследвани публично до онзи момент.
София, 1990 г. Всеки ден е снимачен.
В предаването „Всяка неделя“ му поверяват рубрика, наречена „Независима камера“. Той я използва, за да покаже заснетото от него на площадите. То няма нищо общо с кадрите, организирани в останалите предавания на единствената телевизия. „Издърпвах им козовете от ръцете, показвах откъде идва лъжата“, казва той днес.
Спира се закратко на нещо, което си заслужава няколко дисертации – драматичният момент от възстановяването на имената на българските турци. „Драматичен“, защото мюсюлмани пристигат в София да се борят за имената си, докато български националисти от страната обсаждат парламента с протести и призиви „Турците – в Турция!“, „България – на българите!“. Той снима и едното, и другото. После събира колегите си от киното и им показва резултата. Заедно с други граждански групи, и кинаджиите заговарят за това, че трябва да се действа бързо, за да се предотврати ескалирането на етническото напрежение. Към организирането на митинг на Комитета за национално помирение и СДС се добавя и клип с призиви за помирение - с кадрите на Евгений Михайлов и текст на Валери Петров. Излъчването му спомага за смекчаване на етническото напрежение, което тогава е напът да превземе страната.
Дали сам е обръщал посоката, поета от големи групи хора? Разбира се, че не. Но със сигурност е от основните участници в онази позабравена битка, чийто изход можеше да е много по-драматичен от прехода, който реално се случи.