Все по-малко коментираме комунизма, все повече - прехода. Все по-малко е радостта, все повече - недоволството. В този избор нещо не е наред.
Неустоимата деконструкция на историята все повече е обърната към демократичния преход, стартирал с падането на Берлинската стена.
Битката за неговата интерпретация започна едва няколко години след 1989 г. Първият инструмент за това беше носталгията, опитваща да битовизира спомена, да релативизира жестокостите на комунизма, да „затвори страницата“, за да ускори оттеглянето от него.
След това очевидните ползи от западната реинтеграция сякаш необратимо заглушиха спорадичните опити за обезценяване на усилията за съвместяване на десетилетно откъснатите общества и култури с техния идеен и политически дом.
Постепенно обаче преходът бе трансформиран в онова лично и историческо платно, върху което всеки може да проектира своите разочарования, недоволства и политически фантазми.
Преходът се превърна в платно, върху което всеки може да проектира своите политически фантазми.
Започнаха да му се вменяват най-различни вини. Все повече хора се заеха с откровената ревизия на историческия, идеен, стопански и политически фалит на комунизма, отколкото с удържането на паметта за неговата тирания и жестокости. Захванаха се с преформатирането на близкото минало, вместо с честването и ежедневието на свободата и нейните възможности, с хвърлянето на множество вини върху него.
Основните обвинения към прехода
Първото обвинение е във високомерие, в самодоволство и самоувереност в бъдещето, в идеен и културен империализъм. Сякаш годините преди 1989 не бяха състезание, системно противостоене с победител и победен. Сякаш историята не ни предложи пряк сблъсък между два конкурента, които бяха несъвместими и нямаше как рано или късно да не разрешат спора. Сякаш десетилетия наред обществата от всякакви географски пояси не търсеха първа възможност да се освободят от авторитарни и тоталитарни режими.
Направиха го в Южна Европа, Латинска Америка и Азия, преди да го осъществят и народите в комунистическия блок. „Азиатските тигри“ пък само в рамките на няколко десетилетия се демократизираха и обезсмислиха основна антизападна теза – тази за алтернативните „азиатски ценностни“. Днес това продължават да правят протестиращите в Хонг Конг.
Въобще, извън Европа, обществата продължават да се либерализират, докато авторитарните политически системи се опитват да тичат след събитията и удържат тази динамика. Дори в Китай това е видимо на ниво социални и договорни отношения, личностни нагласи, предприемачество, съдебна система. Търсачите на алтернативна легитимност трескаво се опитват да изобретят нови реторически формули, докато обществата под тях все повече им се изплъзват. Тази реалност тепърва ще прави своя публичен дебют на неочаквани места.
Второто обвинение е в едносистемност, в безалтернативност на западните модели.
Второто обвинение към прехода е в това, че е разглеждал западния модел като безалтернативен
Сякаш съвременният свят не е подреден според моделите на демократичните и пазарни системи. Глобализираната пазарна икономика извади от бедност над 1 милиард души, измъкна десетки държави от клещите на автархията и отвори хоризонта на предприемачите в тях.
„Китайското чудо“ пък би било немислимо без интегрирането на страната в либералната глобална икономика, чрез доброволния асиметричен достъп до нея, който беше осигурен на страната и от който тя продължава да печели. Над две трети от сегашния растеж на това уж предлагащо алтернатива стопанство идва от частните предприемачи.
Напълно несъстоятелно е и описанието на ресурсните икономически пустини ала Русия и Близкия Изток като системни опоненти. Интеграционният европейски модел пък е в основата на всички регионални структури в Азия, Латинска Америка и все повече, Африка. Дори „демократичният регрес“ в Централна и Източна Европа е по-скоро селективно проблематизиране и частично подкопаване на отделни компоненти на демократичната система, а не изобретяване на някакви завършени алтернативи. Преходът все така остава удобно поле за регистриране на недоволство, но всъщност той ни изведе там, където свободата е достатъчно вкоренена. Но и там, където нейното бъдеще винаги ще остане непрестанно усилие.
Третото обвинение е в идейно бездарие, липса на идеологическо новаторство, имитация. Сякаш завръщането към западната цивилизация е недостойна или недъгава политическа мечта и цел.
Третото обвинение към прехода е в идейно бездарие
Сякаш възстановяването на културна и политическа принадлежност е недостатъчно пълноценно и смислено обществено начинание.
Всъщност, тази теза е особено недомислена, защото де факто предполага, че Централна Европа имитира себе си. И това е очевидно от елементарния исторически факт на нейното съавторство на широкия цивилизационен контекст на западната демокрация, свободна икономика и политическа култура и практика, отпреди съветската окупация.
Освободените през 1989 година общества имат десетилетна практика на свободата преди комунистическата инвазия. Някои от тях дори по-дълголетна от късните южноевропейски демокрации.
Ако пък тези критици особено настояват на обвинението си, могат да отворят отново архивите на революционната 1989. И тогава ще трябва да си припомнят, че падането на комунизма не е просто триумф за либерални постулати и индивидуализъм, но и национално освобождение, връщане на възможността да се чества нацията, да се изповядва свободно вярата. И дали няма да се окаже, че именно тези опори ще направят решаващ принос в сегашното трескаво търсене на пътят напред?!
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.