Ще я видите винаги в средата, тя е жената с късата коса и лице, уловено в момент на някакво скандиране. На едната снимка носи транспарант на "Екогласност", а на другата стиска чантата си на излизане от парламента - току-що, заедно с петима съмишленици, е внесла в Народното събрание петиция на независимото сдружение. Димитрина Петрова е единствената жена в групата от шестима смелчаци.
Датата е 3 ноември 1989 г. Тогава няколко хиляди души се включват в първото масово шествие след 40-годишен тоталитарен застой. Целта е в парламента да се внесе подписка срещу хидростроителство в планината Рила.
„Когато на 3 ноември се проведе тази първа демонстрация за внасяне на подписката, очаквахме между 20 и 50 човека. В действителност дойдоха хиляди. Тогава радиото и телевизията, без да дават никакви подробности, съобщиха, че група граждани са внесли петиция. Тогава и това беше много, дори това не очаквахме“, спомня си Димитрина Петрова 30 години по-късно. Тя е сред основателите и най-дейните участници в движение „Екогласност“.
Началото на „Екогласност“
Движението „Екогласност“ официално е създадено през април 1989 г. Неформалните срещи между основателите му обаче започват още през февруари. Димитрина Петрова е сред тях. По това време тя завършва следването си и се грижи за наскоро родената си дъщеря. Преди това участва в Обществения комитет за екологична защита на Русе, създаден през 1988 г.
„Започнахме да се събираме през февруари в домовете ни. През април имахме учредително събрание. Дотогава водихме спорове помежду си дали да се регистрираме в съда или не. През април в крайна сметка решихме да се опитаме да се учредим. Здравка Калайджиева се нае да ни подготви документи и да се опита да ни регистрира в съда като наш адвокат. Това смятаме за нещо като официално учредяване с избран официално управителен съвет, в който участвахме седем души“, разказва тя пред Свободна Европа.
Подобно на много от членовете на „Екогласност“ Димитрина Петрова вярва в екологичната кауза, но я вижда по-скоро като възможност опозиционното движение в България да стане по-видимо.
„Екологичната тематика се превърна в средство за настъпление и за поява в публичното пространство. (...) Още от май знаехме, че предстои екофорум на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа). Знаехме, че ще има присъствие на високопоставени политици, западни медии, западни експерти и смятахме да използваме месец октомври, за да направим себе си видими чрез действие на улицата. Видяхме това като възможност в едно затворено общество и се оказахме прави.“
Димитрина Петрова си спомня и добрата организация в рамките на движението. „Ние много добре си разделяхме ролите според способностите. (...) Моята роля беше на нещо като външен министър, аз отговарях за външните връзки, като задачата ми беше главно да общувам със западните журналисти по време на екофорума.“ Освен това тя е автор на програмната декларация на „Екогласност“, която все още пази при себе си.
Побоят на „Кристал“
Преди международния екофорум в София, който се провежда в НДК между средата на октомври и началото на ноември 1989 г. активистите започват да събират подписи срещу строителството на хидрокомплексите „Рила“ и „Места“.
Коя е Димитрина Петрова?
Димитрина Петрова в момента е програмен директор в „SOS детски селища“, ръководител и основател на организацията Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) и член на Български хелзинкски комитет (БХК).
През 1990 г. се кандидатира и е избрана за член на Седмото Велико Народно събрание. След това защитава дисертация в Софийския университет и започва да преподава. Има богат опит в неправителствени организации, защитаващи правата на човека.
Основател на „Проект права на човека“ – първата в Европа организация, посветена на правата на ромите, която започва работа през 1992 г. „Тя спечели първите дела срещу полицейската бруталност. Бях много фиксирана върху темата полицейско насилие, може би ми държеше влага боя при Кристал“, спомня си тя.
През 1995 г. е поканена да преподава в САЩ. След това участва в създаването на Европейски център за правата на ромите през 1996 г. в Будапеща и го ръководи 10 години. От 2007 до 2016 г. ръководи „Тръст за равни права“ в Лондон.
„Идеята беше да съберем подписи под петицията и да я внесем. (...) Затова сложихме масичка с транспаранти на „Екогласност“ в градинката на „Кристал“ и по няколко часа на ден стояха хора, които събираха подписи. (...) Около тази масичка започнаха да се случват неща. Минават хората и започва от уста на уста да се разпространява, че там става нещо необичайно. Как така ще се събират подписи?“ Под декларацията по думите на Димитрина Петрова са събрани около 11 500 подписа. „Разбира се, не е масово мероприятие, но като се има предвид репресивната природа на режима в сравнение с Полша, Чехословакия и другаде за този момент това беше голямо постижение.“
Тогава около тях започват да се събират цивилни милиционери, които открито заплашват активистите. Така се стига до 26 октомври, когато членовете на „Екогласност“ са изведени със сила от милицията. „Аз закъснях. Не знаех какво точно предстои, но знаех, че има конфронтация“, спомня си Димитрина. „Там имаше кордон, но аз някак си прескочих и застанах отпред. Аз съм от лидерите, трябва да съм най-отпред. Тръгнахме и изминахме една пресечка. При градината ни спряха, започна разправия. Ние започнахме да крещим, те започнаха да ни казват, че не можем да събираме подписи и трябва да се махаме.“
„Имаше униформена милиция, която само стоеше и нищо не правеше. Тоест властите се бяха погрижили да могат после да отрекат, че нещо се е случило. Ще ни разкарат оттам, но ще го направят цивилни, така че да може да се отрича.“ На минувачите, които искали да разберат какво става, милиционерите казвали, че се снима филм.
„Ние оказвахме мирна съпротива. Бяхме се договорили да не проявяваме никаква агресия. Просто се опитваме да седнем на земята и да не вървим доброволно със собствените си крака.“ Затова те са буквално завлечени до два автобуса, които били паркирани на ул. „Раковки“. През това време активистите, включително жените, са удряни и ритани от цивилните милиционери.
„Автобусът тръгна, ние вътре продължихме да се разправяме. Обикаляхме много из София, явно те чакаха някаква заповед. След като ни повъртяха известно време из улиците, ни закараха и буквално ни изхвърлиха в Южния парк.“
Ролята на западните журналисти
Този случай се разчува и България е принудена да се извини на международната общественост на форума в НДК. Причина за това е и присъствието на чуждестранни журналисти.
„Западните медии ни бяха нещо като организиращ принцип. Свободна Европа и най-вече журналистката Румяна Узунова беше нещо като кумир за нас. Чрез нея си говорехме едни на други. (...) Тя съобщаваше непрекъснато, а ние слушахме. И благодарение на нея научавахме кой какво е направил, кой е бил арестуван, на кого са правили обиск, кое събрание са разтурили, кой къде е дал интервю.“
По време на екофорума десетки журналисти са говорили с активистите. Повечето интервюта са минали именно през Димитрина Петрова. „Тогава в училище учехме само руски. Малцина учеха немски или френски. Общо взето не знаехме езици. Това обяснява и защо аз отговарях за външните връзки – просто защото бях от английска гимназия и си въобразявах, че мога да говоря на английски. Вероятно има архиви на интервюта по Си Ен Ен и други западни медии, но не смея да погледна, защото ще ми бъде неудобно. Но за тази ситуация е било достатъчно. Хората са виждали какво се случва.“