„Каква заплата искате?“
Напориста репортерка на голяма телевизия повтаря неколкократно въпроса към една от медицинските сестри, дошли на протест в понеделник. Събеседничката се опитва да обясни, че парите далеч не изчерпват поводите за протест, но репортерката губи интерес и ѝ отнема думата.
Нивото на дебата за продължаващия вече половин година протест на медицинските сестри трудно успява да надхвърли обещаните 900-950 лв. за основна заплата в Колективния трудов договор за сектор здравеопазване за 2019 г. и клишета като „уважение към професията“ или „достойно заплащане“.
Историята на едно надвикване
Масло в огъня на спора „кой сега ще ни даде пари“ наля и скандалът с 50-те милиона лева, отпуснати от Министерския съвет през май за заплати на медицинските сестри, които през октомври изведнъж се оказаха 6 млн. Така в надвикването между работещи, министерство, синдикати и здравна каса потънаха най-важните въпроси за незавидните условия, при които медицинските специалисти работят, но и за спорното качество на грижите, които могат да осигурят на пациентите си при тези условия.
По данни на НСИ към 31.12.2018 г. в страната работят над 46 000 медицински специалисти, от които 30 589 медицински сестри и 3 155 акушерки.
Лесно може да се изчисли, че това прави 437 сестри на 100 000 души население, а една акушерка се пада на 20 жени, родили през годината.
Анализ на Евростат поставя страната ни на пето място сред държавите с недостиг на медицински сестри, като най-тежко е положението в Румъния с 66 на 100 000. Най-добре обгрижени би следвало да са пациентите в Люксембург, Ирландия и Швеция с над 1100 сестри на 100 000 души население.
Очаква се обаче страната ни да изпадне още в класацията, тъй като по данни на БАПЗГ близо половината работещи в системата са или пенсионери, или ще се пенсионират в близките 2 години. Тези тревожни цифри не са новина – сривът настъпва с новото хилядолетие, когато броят на медицинските сестри у нас намалява рязко с повече от 30% - от малко над 45 хиляди през 1999 г. на около 28 500 през 2002г.
Абстрактното искане на медицинските специалисти за „уважение към професията“ им години наред превратно се тълкува (включително често и от самите тях) като изискване към пациентите. Преведено на езика на реалните проблеми в системата обаче, то е по-важно от моментните финансови условия, и представлява изискване към институциите да създадат регламент, който да постави в невъзможност системата да функционира без минимално ниво на здравните грижи – както количествено, така и качествено. Казано по-просто – да определят колко медицински специалисти са нужни и какви резултати трябва да имат грижите им за пациентите.
Системата е жива, а би трябвало да фалира
Според икономиста Калоян Стайков, щом липсата на сестри не мотивира болниците да им предлагат по-високи заплати, явно системата не е застрашена: „Ние говорим за дефицит повече от 10 години. Системата обаче не е спряла да функционира, броят на лечебните заведения дори се увеличи, а заплатите останаха ниски. Това означава, че или няма истински дефицит, или има някакъв вътрешен механизъм, по който мениджърите на лечебни заведения се справят с недостига на сестри, за да не стане той причина за спиране на дейността.“
Обяснението идва от Веселина Ганчева, представител на Асоциацията на българските медицински сестри: „Сестринската работа понякога се върши от лекари-специализанти, или пък от болногледачи без никакво медицинско образование. А една сестра е принудена да работи на две и повече места, за да си осигури приличен доход.“
При така поставените условия, дискусията изобщо не стига до осъвременяването на знанията и повишаването на квалификацията на медицинските специалисти, съответно и до качеството на грижите, които всички ние получаваме.
А изходът от омагьосания кръг изглежда е именно в поставянето на пациента в картината. „Няма как заплатите да се повишат, докато като платци нямаме ясен разчет - в цената на една клинична пътека колко е предвидено за труд, колко от този труд е лекарски, колко е сестрински и каква е цената му. И докато нямаме измерители за качеството на лечението“, обяснява Калоян Стайков, и допълва: „нелогично е да има изискване за минимален престой по клинична пътека, но да няма изискване какви здравни цели си поставяме в лечението на един болен“.
Изследване на английската Национална здравна служба (NHS) например показва, че в отделенията, където една сестра се грижи за 6 или по-малко пациенти, смъртността е с 20% по-ниска, отколкото в тези, в които на една сестра се падат десет или повече пациенти. Подобно изследване никой не е провеждал у нас.
Нещо повече – в българските регулативни документи броят на сестрите е само препоръчителен и е съотнесен към броя на лекарите - 2 сестри на 1 лекар. Колко пациенти се падат на това (пожелателно) трио и колко качествено се лекуват те, остава неясно. А не можем да очакваме цената на труда да е важен елемент в здравна система, която не се интересува дали с този труд наистина се произвежда здраве.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.