"Окупирани от любов". Политическа икономия на периода 1944

„Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.“

Обяснение на случилото се,

дадено на 24 август 1968 г.

от руски офицер

Това прозрение, записано от Кундера три дена след окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор, е типично. То свидетелства за нагласите в червената армия, която нахлува в страната, за да унищожи чешката съпротива. Най-доброто описание на случилото се тогава може да бъде намерено в „Смазването на Пражката пролет“ на Ангел Филчев.

Покрай честването на различни годишнини и съсредоточаване в собствения опит обикновено се забравя, че не само 1968 г., но и целият период до 1989 г. в тази част на Европа се характеризира с общи закономерности. Изведени емпирично, те съставят политическата икономия на онези години. Ето за какво става дума.

Общото в политиката. Краят на войната е начало на окупацията

В България на 1947 – 1948 г. всяка политическа опозиция на съветския режим е премахната физически. Стенограмата на доклада (юли 1947 г.) на Мейнард Б. Барнс, представител на САЩ в Съюзническата комисия в София, показва безсилието на международното присъствие.

Положението не е много различно в другите страни. Чешката съпротива срещу Хитлерова Германия, далеч не само комунистическа, завзема властта в Прага на 5 май 1945 г. За три години тя е напълно ликвидирана. До средата-края на 1948 г. на аграрни и „дребнобуржоазни“ партии е разрешено да участват в избори, а някъде те имат премиери и ръководят правителства. „Желязната завеса (Рухването на Източна Европа 1944 – 1956)“ на Ан Апълбаум, в перфектен превод на Борислав Гаврилов за изд. "РИВА" (2017 г.), много добре реконструира историята на онези години.

Окупацията навсякъде има и стопански или по-скоро грабителски измерения. Дори от Чехословакия и Полша, които преди са разрушени и ограбени от германската агресия, е демонтирана и изнесена в СССР половината от промишлените предприятия.

След Втората световна война страните от Западна Европа са длъжници на САЩ. За да не претърпят загуби от разрухата, САЩ финансират анти-хитлеровата коалиция (включително СССР) и възстановяването на Европа. Съветска Русия (олицетворена от Сталин и Молотов) принуждава страните от Източна Европа да не се кандидатират за такова финансиране. Дръзналите да мислят за участие в Плана „Маршал“ са заплашени с война, а някои „смелчаци“ - от Ян Масарик в Чехословакия до Трайчо Костов в България, въпреки моралната святост на първия и злодеянията на втория в служба на Москва, са ликвидирани заради тези им предпочитания.

Словения изглежда страната с най-много жертви - около 100 000 души

Насилието, убийствата и скалъпените трибунали са повсеместно явление. Трудно е да се каже къде има най-много жертви. Изглежда все пак, че това е днешна Словения, където те са около 100 хиляди. Повечето са избити от партизаните и режима на Тито. В Куба, с население, сравнимо с България, жертвите също са повече.

Насилието доказва съпротивата. „Горяните“ се преживяват като типично български феномен на въоръжена съпротива срещу режима. Но в тази част на Европа има поне 15 такива движения, като в някои от страните (в Балтийските страни и Румъния) те така и се и наричат – „горски братя“. Тези въоръжени групи почти навсякъде (без Чехословакия) съществуват до началото на 60-те години. Особеното за отделните страни е, че някъде те са националистически (Албания) и са остатък от армиите на съответните държави (Полша и Балтийските страни). Общото е, че те навсякъде биват подкрепяни, а редиците им попълвани, най-вече от селяни, отчаяни от изземването на собственост.

Общото в икономиката. Хаос и грабеж са последвани от бедност

Навсякъде издръжката на окупационните части, изземването на промишлени предприятия от Съветския Съюз (също добре описано от Апълбаум), експроприацията на банки, индустриална и градска собственост, закрепостяването на граждани и селяни, изземването на спестявания и пр. мероприятия на новия режим водят до невиждан дори по време на войната стопански хаос. Фактическата забрана за участие в Плана „Маршал“ налага задлъжняване на тези страни към СССР и контролираните от него банки на СИВ. През 1967 г. със същите „аргументи“ на Унгария е забранено да стане член на МВФ.

Същото налага и парични „реформи“.

Една от най-тежките парични реформи в Източна Европа е извършена в България през 1952 г.

Няма място да се опишат те за всички страни, но една от първите и най-тежки такива реформи е тази в България от май 1952 г. Тогава левът се обезценява в съотношение 100 към 4, а личните спестявания са „платени“ при съотношение от 100 към 1 до 100 към 4. Едно от подробните описания на този случай дължим на Данаил Вачков, а описанието на последвалите фалити – на него и на Мартин Иванов.

Унгария преди войната (1938 г.), по време на войната (1944 г.) и веднага след нея (1946 г.) е малко по-богата от Австрия по БВП на човек на населението. През 1948 г. Чехословакия по този показател е равна на Австрия. През 1945 г., въпреки преврата, убийствата и хаоса, България е малко по-богата от Гърция и повече от два пъти по-богата от Румъния.

По-малко от век по-късно, през 1988 г., България е с 10% по-бедна от Румъния, с 25% по-бедна от Чехословакия и Унгария, с 30% по-бедна от Гърция и с 45% по-бедна от Австрия.

За да се задържат гражданите в страната, те са де факто закрепостени.

Наскоро бяха публикувани данни, според които през 1950 г. частните пътувания зад граница на български граждани са били около 1 200, служебните – също толкова, а по-малко от 1 000 чужденци са били допуснати в България. Статистиката за целия период от 1945 до 1956 г. е много интересна. За сведение: днес пътуванията на месец са около 400 хиляди. Демокрацията очевидно е отнела на някого контрола върху пътуванията на съгражданите. Това също може да буди съжаление. Такова не е изразено, но този контрол е част от историята.

За да се задържат гражданите в лагера, е изградена Желязната завеса. Интересно е да се изследва броят на жертвите при опит за напускане на страните без разрешение. За България засега има приблизителна оценка на опитите за бягство, извършени от граждани на ГДР – 3-4 хиляди (от 1961 до 1989 г.). Предполага се, че убитите са поне 2 000, но няма точни изследвания. Дори по скромни оценки броят на жертвите е по-значителен от броя им по границата с ФРГ.

Българските командири, нахлули в Прага през 1968 г., си отидоха от този свят с почести

Привилегиите, предоставени на хората, извършили убийства, не бяха отнети. Командирите на българската армия от нахлуването в Чехословакия си отидоха от този свят с почести.

За да се удържат страните в лагера, включително републиките на бившия СССР, има армия. Освен за окупация, армията е използвана с тази цел през 1948 (Берлин и Чехия), 1953 (Берлин), 1956 (Унгария), 1961 (Берлин), 1968 (Чехословакия), 1979 (Афганистан, Грузия и Казахстан) и 1989-1990 (Армения и Азербайджан).

Общото в осмислянето на комунизма

Главният съветник на операцията по нахлуване в Чехословакия, известен със „стратегията“ „е… чехите, без да ги питате за имената им“ е военнопрестъпник. Но за заслугите му за „победата“ през 1968 г. той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 най-високи отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). В Русия постоянно се издигат паметници на този човек, последният - през април 2018 г.

Не съвсем отдавна, през 2015 г., главният прокурор на България предизвика конституционно дело, според решението по което излиза, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията.

Дори един мой близък познат, колега и приятел, преобразил Русия в началото на 1990-те и с основание смятан за един от най-просветените реформатори на Източна Европа, в книгата си „Гибелта на една империя. Поуки за съвременна Русия“ (първото руско издание е от 2006 г., българското – от 2017 г.) никъде не споменава агресията на Варшавския договор спрямо Чехословакия. Но обсъжда тази на Германия от 1938 г. И от анализа, който прави на неефективността на съветската икономика следва, че СССР е помагал на страните от СИВ.

Всичко казано по-горе и много друго „демокрацията им го отне“. На бившите привилегировани. Тийнейджърите и младежите на 1968 г. обаче промениха тази част от света към по-добро.

Пълния текст на статията на Красен Станчев можете да прочетете тук.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.