Прегрупиране – това е тенденцията за предстоящия политически сезон както в България, така и в съседна Турция.
След дълги години слухове и намеци най-накрая в управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) настъпи разцепление. Един по един опонентите на президента Тайип Ердоган започнаха да напускат и да отправят критики към управлението през местните и международните медии.
Един след друг
Първи това направи в началото на миналия месец Али Бабаджан, вицепремиер в периода 2009-15 г. и уважаван технократ. Последва го и Ахмет Давутоглу, някогашен външнополитически съветник на Ердоган, външен министър и министър председател. В неотдавнашно интервю за „Файненшъл Таймс“ и „Ройтерс“ той изяви съжаление, че ПСР е обърнала гръб на демократични принципи като свободата на мисълта и словото.
Другата знакова фигура сред дисидентите е бившия президент Абдула Гюл, един от главните основатели на партията, наред с Ердоган. Да припомним, че още по време на мандата си Гюл подкрепи – иносказателно – протестите на площад „Таксим“ от лятото на 2013 г., но след това предпочете да се оттегли от активна политическа кариера вместо да се опълчи на своя съратник.
Защо роенето започна чак сега? Определено изходът от местните избори през март и особено триумфът на Екрем Имамоглу в Истанбул изигра изключително важна роля.
Пробивът в Истанбул и Анкара даде сигнал на вътрешната опозиция в ПСР, че е назрял моментът за действие
Подкрепен от блок опозиционни партии, Имамоглу срази не веднъж, а два пъти избраника на Ердоган Бинали Йълдъръм, печелейки убедително в надпреварата за кметското място, след като изборните власти отмениха резултатите от вота и насрочиха нови избори в края на юни. Пробивът в петнадесетмилионния град, а и в столицата Анкара, даде сигнал на вътрешната опозиция в ПСР, че е назрял моментът за действие.
Както често се случва обаче, под въпрос е кой ще оглави бъдещата формация.
Кой има най-големи шансове
Засега най-сериозни шансове има Бабаджан. Давутоглу е разпознаваем извън границите на Турция и е популярен сред части от електората, но му липсва както лично обаяние, така и организационни умения, необходими за целите на партийното строителство. Бившият професор влезе в политиката поради връзката си с Ердоган и до 2015 г. никога не беше водил предизборна кампания.
Бабаджан е също толкова познато лице, в разцвета на силите си е, а освен това има славата на способен технократ. Темата, която вълнува най-вече избирателите, е кризата в турската икономика. Именно там е силата на Бабаджан, който е популярен сред западните инвеститори и местния бизнес. С неговото име се свързват реформите от началните години на ПСР във властта, когато Турция реализира стабилен ръст и се справи с последиците от колапса на банковия сектор през 2001 г.
Не на последно място, изглежда, че Бабаджан и Гюл от месеци са запретнали ръкави и работят за създаването на нова партия.
Бъдещето на Ердоган
Какво следва от появата на нов играч в турската политика? Предизвикателството пред Ердоган е съвсем реално. ПСР управлява благодарение на блок от консервативни избиратели, който варира в рамките на 40-45% от гласуващите. В пика си на изборите през ноември 2015 г. партията стигна до 49%, но миналата година падна до 42.6%. И то при положение, че парламентарните и президентските избори бяха обединени в едно.
Дори да предположим, че ПСР е “преливала” гласове на коалиционните си партньори от Партията на националистическото действие, трендът е определено низходящ. На местните избори хората на Ердоган спечелиха отново 42.6%, а националистите паднаха от 11% до 7.4%.
Трендът на ПСР е определено низходящ
С други думи, новата партия на Бабаджан и Гюл (плюс евентуално Давутоглу) може да разчита на разочарованите гласоподаватели на ПСР. Освен правоверните почитатели на “водача” (реис) Ердоган партията винаги е печелила подкрепа от центристи, които или не харесват основната опозиционна сила, кемалистката Републиканско-народна партия (РНП), или пък са вярвали, че животът им се подобрява при управлението на ислямистите.
Сега именно тези граждани имат както добри причини да са разочаровани от статуквото, така и сериозна алтернатива. Бабаджан и Гюл могат да разцепят консервативния блок.
При евентуални парламентарни избори може да се окаже, че опозицията – РНП, хората на Мерал Акшенер (отцепила се от Партията на националистическото действие), про-кюрдската Демократичната партия на народите, плюс дисидентите от ПСР – са в мнозинство. Разбира се, това засега е имагинерен сценарий, тъй като редовните избори са чак през 2022 г. На второ място, законът установява висок избирателен праг – 10%. Това не е непреодолима пречка пред бъдещата дясноцентристка формация, но е важен фактор в сметките.
Президентската република
И да не забравяме най-важното. След конституционните промени от 2017 г. Турция е вече президентска република. Парламентът е вече със силно орязани функции и не е в състояние да контролира изпълнителната власт, която е изцяло в ръцете на Ердоган.
Истинската битка предстои през 2023 г., когато са следващите избори за държавен глава. Ако опозицията е в състояние да постигне договорка и да координира ефективно усилията си, неин кандидат ще е в състояние да победи Ердоган на втори тур в президентския вот. И Бабаджан, и Гюл, и истанбулският кмет Екрем Имамоглу може да се окажат в играта. Но без гласовете на новата партия – нека я наречем ПСР-2 – подобен резултат не е възможен.
И разбира се, да не забравяме, че три-четири години са много време в политиката.
Следващите месеци ще покажат как Ердоган ще отреагира на предизвикателството. Той е опитен политик, спечелил не една и две битки в дългата си кариера, а също така контролира буквално всички лостове на властта. Повторението на изборите в Истанбул обаче показа, че нюхът му може да изневери.
Обкръжението на Ердоган се състои все повече от верноподаници
Другият проблем е, че обкръжението му се състои все повече от верноподаници, а не от качествени функционери и политици, които са способни да кажат на шефа си неудобни истини. Брауновото движение в управлението на икономиката, поверена в ръцете на Ердогановия зет Берат Албайряк, е нагледен пример.
Никой не бива да отписва Тайип бей, който знае как да оцелява, а и вероятно може да има проблеми със закона, ако слезе от властта. Но за да задържи позициите си, той трябва да реорганизира кабинета и да обърне ситуацията в икономиката. Атаките по опозицията не са дългосрочно решение.
Картина от учебника
Случващото се в Турция е учебникарски пример как функционират т.нар. полуавторитарни режими. За разлика от Путинова Русия, където опозицията не е допусната дори до местните избори в Москва, турската политика има дълги традиции на многопартийна надпревара и избори. Демокрацията винаги е страдала от сериозни недъзи, но демократичните навици са налице. Властта трябва периодично да се легитимира през народния вот, но конкурентите също се е адаптират към новите условия и успяват да изградят ефективна стратегия. Състезанието може и да не е при равни условия – вижте кой контролира медиите, пък и избирателните органи – но състезателите нито са уморени, нито демотивирани.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.