"Комунизмът се обсъжда само на двора". За музея, който не иска и не може да чака

Колко време трябва да мине, за да влезе едно историческо време в музея? Защо например нито един регионален исторически музей у нас няма постоянна експозиция за “най-новата история”, времето на комунизма? През 2016 г. при една случайна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.

За да се обясни пълната липса на разказ за комунизма в историческите музеи у нас, най-често се говори за нуждата от “по-голяма дистанция” спрямо това време. Но причината може да е и съвсем друга. Предпазливият и радикалният разказ за комунизма са два различни подхода към човешкото.

Един пример за новооткрития музей на жертвите на войната в Кабул показва това.

Ако чакаш консенсус, нямаш музей

... “Нашият музей е в новините”, пише във възторжен е-мейл Хялмар и ми праща няколко статии и линкове. Новооткритият музей за жертвите на войната в столицата на Афганистан, Кабул, е забележителен поне по две причини:

• Той е създаден и открит, без жертвите на войната да са приключили и без никой да знае кога ще бъдат взети следващите. Тоест, без да има каквато и да било “дистанция” спрямо случилото се
• Това е музей, роден от формите на театъра на потиснатите. Той е иницииран от група активисти, започнали своята работа по преработване на травмите от войната едва преди 10 години.

И двете особености са радикални сами по себе си. Историческият музей като класическа институция се приема за форма на “твърда памет”, оформила се около някакъв консенсус за миналото. Такъв в Афганистан няма. Кой носи вина за продължаващите кръвопролития и терор, започнали преди 40 години с комунистическото управление и съветската окупация и продължаващи до днес с атентатите на талибаните? Кой носи вината за два милиона жертви? Ако хората в Афганистан чакаха такъв консенсус, музей нямаше да има.

Музеят, в който се чува гласът на жертвите

Създадената през 2009-а неправителствена организация AHRDO (Организация за човешки права и демокрация в Афганистан) се ражда като идея на хора, загубили много свои роднини и приятели през годините и запалени от философията на т. нар. "Театър на потиснатите" на бразилския драматург Аугусто Боал (1931-2009) и идеите на приложния театър – психодрамата, Форумтеатъра, Плейбек-театъра.

Идеята на всички тези форми е да се даде възможност зрителите да участват и сами да предлагат и решават развитието на действието. Философията е в историческия разказ да влязат именно тези, които често нямат глас – жертвите.

За Боал "да се говори означава да се вземе властта". Музеят, който тази пролет отвори врата в Кабул, е забележителен, защото събира опита и случилото се в десетки театрални ателиета в цялата страна от 2009 г. до днес. Тяхна цел е гласовете на убитите, унищожените, да бъдат съхранени, чути в един национален проект на скръбта, където на безкрайното страдание е отделено място.

Театралните ателиета са посрещнати с голямо доверие от хора от най-различни групи в цялата страна. В резултат на споделянето се раждат така наречените „memory boxes“ – над 300 “кутии на паметта” или стъклени витрини, в които са събрани лични вещи на хора, убити, изчезнали през годините.

Тези витрини, заедно с фотографии и карти на над 19 документирани масови гроба в Афганистан – половината дело на комунистите, другата част на талибаните – са част от експонатите в Музея на войната, отворил врати в едно мазе в покрайнините на Кабул тази пролет. Последните вещи, влезли в музея, са от атентат, извършен преди 3 години - на 23 юли 2016 г.

Разказ, който не иска и не може да чака

Хялмар Хорхе Айхорн е боливийско-германски театрален режисьор и активист, един от основателите на театралните ателиета и музея в Кабул. За него да се даде глас на пострадалите означава да се даде възможност на страната да признае преживените и продължаващи травми, за да може да продължи напред.

Много често Хялмар сяда и пише за своите преживявания точно защото иначе няма да може да продължи напред. Именно театърът, смята той, както и Боал, е начинът да се чуе реалността.

В едно от своите есета Боал пише за три основни социални проблема в Бразилия - просията, детската проституция и нечовешките условия в затворите. Проблемът при всеки от тях според него е, че те са станали толкова познати и чести, че човек не може да ги види или чуе. С други думи, възмущението от нечовешкото, което тези проблеми би трябвало да предизвикат, е притъпено тъкмо от това, че са добре познати.

Именно това прави музеят в Кабул – кара хората в самата страна да не се примиряват с нечовешкото страдание.

Радикалността в такъв подход е в това, че той не иска и не може да чака – защото знае, че сега е единственият момент, в който може да започне рефлексията и осъзнаването.

България и регионалните музеи

Ако се върнем на българския случай с регионалните исторически музеи – интересен е например анализът, направен за Историческия музей в Монтана и публикуван на сайта на музея като концепция за развитие до 2023 г. [1] Там например се отбелязва критично, че „незаслужено се пренебрегват теми от близкото минало на местната общност, каквито са социалистическият период и постсоциалистическата действителност“, преобладава все още „моноетничният разказ, господства концепцията за „статичност на традицията“. Предлагат се нови подходи, „разчитащи на въвличането на посетителите, сътворяване на наративи и преживявания“.

Защо обаче това не се случва? Защо няма разказ, който да „сътворява преживявания“, макар че в България идеите на Боал са добре познати, а привържениците на психодрамата и плейбектеатъра, както и на много други алтернативни театрални форми са вече значителна група?

Достатъчно алтернативни и нови подходи можем да видим в областта на визуалните изкуства, танца, пърформанса. Но те остават встрани от историческия, музейния разказ. Или все още не могат да му влияят. Защо?

Свиленград и Бургас

През 2016 г., при една случайна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.

Свиленград, с историята си на гранична зона до „вражеска" Турция по времето на социализма, недостъпна за редовния български гражданин, място, където са първите бягства и разстрели по границата след идването на комунизма, има общински исторически музей, където историята свършва с Втората световна война. Разказите за бягствата, убийствата, границата човек не ги научава в музея, а на пазара, при разговор с продавачите на зарзават.

В Бургас регионалният исторически музей се помещава в бивша сграда на МВР, в чиито подземия са се водили разпити, но историческата сбирка не казва нищо за социализма. В подземията има колекция икони. Никъде не може да бъде прочетена историята на сградата. С младия екип на музея могат да се водят много интересни разговори за историята на Бургас от времето на социализма, но – отново - тези истории си ги разказваме в двора, няма ги в музея. Според уредника на музея "е рано" да има разказ в Музея за социализма, защото нещата са "все още много субективни".

Правенето на музей като акт на храброст

Даниела Колева, доцент в катедра „История и теория на културата“ в Софийския университет и автор на много изследвания за социализма, равени с метода на „устната история“, смята, че причините за липсата на регионални разкази не са свързани с т. нар. времева дистанция.

„Музеите като държавни институции трудно биха могли да провеждат собствена политика, различна от централната. За това би се искала значителна храброст, огромен авторитет и готовност за поемане на рискове.

Второ, регионалните музеи са в още по-сложна ситуация, тъй като са в силовото поле на политиката на местно и регионално ниво. Не само развитието, а всекидневното функциониране на регионалните музеи зависи от местните власти и администрации с техните партизанщини и непотистки мрежи. Тук добавям и предприемачеството в областта на културното наследство, което си беше организиран бизнес и благодарение на което днес имаме новопостроени “до зъбер и до керемида” с европейско финансиране множество късноантични и средновековни крепости.

Трето, от регионалните музеи се очаква да бъдат нещо като “витрина на идентичност” за съответното място/регион. А кой (освен Димитровград) ще се наеме да се брандира през социализма, особено ако има по-екзотични символни активи, като напр. тракийски царе и съкровища, или поне по-консенсусни такива от националреволюционнния или етнографския диапазон.“

И все пак – критичият анализ на музея в Монтана показва, че вероятно има начало на рефлексия върху необяснимата предпазливост към този исторически период, който обхваща половината на 20-и век.

„Между другото, - пише в последния си е-мейл Хялмар - някои от кутиите на паметта се намират в Европа. Дали не искате да ги видите в България?“