Люнг прекара дълги часове на върха на една от високите сгради в Хонг Конг преди да скочи от нея. Мъжът с жълтия дъждобран, както мнозина ще го запомнят, стоя почти цял следобед на ръба на небостъргача и постепенно спускаше саморъчно изработените плакати.
„Помогнете на Хонконг“, „Не на екстрадицията в Китай“ и „Правете любов, не стреляйте“ останаха на сградата часове след неговата смърт. Дни по-късно, 28-годишната Мак се самоуби в знак на протест и отчаяние, оставяйки на собственото си легло знаковите предпазни очила на протестиращите, разтвор срещу сълзотворния газ, който полицията използва все по-често и множество политически послания.
Четирима души избраха смъртта като форма на противопоставяне на властите.
Малко преди нея, 21-годишната студентка Ло скача от висока жилищна сграда в района на Фанлинг, една от стените на нейния апартамент е цялата обрисувана с политически послания. Само в рамките на няколко седмици, четирима души избраха смъртта като форма на противопоставяне на властите и дадоха друг образ на поредната протестна вълна, обхванала града.
Светът очевидно предпочита впечатляващата гледка на морето от милиони протестиращи, залели дългите и широки булеварди на „перлата на Ориента“. На подобен образ малцина могат да устоят. Но последните самоубийства дават съвсем друга перспектива към случващото се.
Всъщност, споровете дали и доколко да се коментират трагичните жестове на саможертва продължават. Много политици и някои протестиращи предупреждават те да не се превърнат в символи на мъченичество, които да донесат още нещастия. Обратно, близките на загиналите настояват, че предсмъртните послания на техните любими хора не просто трябва да станат публично достояние, но и да придадат конкретен образ на мащаба и дълбочината на недоволството. В сегашния протест дотук има натрапчиво желание да се избегне създаването на впечатление за лидерство, както това се случи преди пет години по време на „движението на жълтите чадъри“. Този път фокусът е върху широкия социален обхват, а не върху конкретни индивиди, върху голямата социална коалиция на несъгласие, а не върху малцината организатори.
Последните седмици илюстрират провала на социалната формула, на която разчита Пекин – подчинение срещу потребление.
Сегашният протест носи поне две лоши новини за официален Пекин. Първата е в социалната палитра на протестите, обхванали най-различни социални, възрастови и професионални групи. Когато една трета от населението излезе на улицата, просто няма как да не стане очевидна дълбочината на недоволството от развитието и очертаващото се бъдеще на града. Ако „жълтите чадъри“ можеха да бъдат представени като студентски протест, случващото се сега е далеч по-обхватно. Втората лоша новина е не по-малко притеснителна за комунистическите управници. Протестът и самоубийствата от последните седмици илюстрират провала на социалната формула, на която разчита Пекин – подчинение срещу потребление. Тя до голямата степен сработва в останалата част от страната и е особено ефективна сред мигрантите, изоставили беднотията на провинцията и намерили път към градовете и тяхната доскоро бързо растяща икономика. Това е и есенцията на „социалния договор“ на последните десетилетия – растеж срещу мълчание. Неговото пропукване е все по-осезаемо в самия Китай, а в Хонконг той въобще няма и да пусне корен. Смъртта на протестиращите е просто последното и особено драматично доказателство за това.
Пекин затяга примката
Силата и мащаба на сегашните протести съвсем не са случайни и отиват отвъд закона за екстрадиция. Всъщност, той се явява точка на пречупване на натрупващи се основания за притеснение. Примката около Хонконг се затяга непрестанно и официален Пекин няма никакво намерение да чака края на 50-годишния период, в който е ангажиран да запази независимостта му и специфичните му порядки и институции. Непрестанно и по различни начини се подкопава икономическата важност на града. Например, чрез издърпване на финансова тежест и функции към борсите в Шанхай или Шенжен или пък чрез вливането му в регионалната икономика на южен Китай.
Засилва се натискът върху съдебната система, на няколко пъти бяха отвличани от града независими издатели, които си позволиха да критикуват остро властите в Пекин. Подкрепяни от тях кадри навлизат в компаниите и се опитват да контролират тяхната дейност. Изтичането на 50-годишния преходен период е вече в рамките на житейския път на сегашното поколение и то е стреснато от очертаващото се бъдеще. Много от тях просто не приемат легитимността му.
Китайските власти имат още по-фундаментални причини за притеснение от случващото се. Приказките за алтернативен модел и специфични „азиатски ценности“ стават особено неубедителни на фона на милионите протестиращи за повече свобода и демокрация. Те и без това бяха доста комични на фона на историческия опит на Южна Корея, Япония, Индонезия и Тайван. Натискът върху Хонконг напълно делегитимира тезата за „една страна – две системи“ и ще укрепи позициите на подкрепящите продължаващата независимост на Тайван. Китай се сблъсква отново и с историческия си проблем на управление на своите граници и периферия. Отвъд тези трудности, обаче, властите ще имат срещу себе си и тези, които отново са готови да умрат за своята свобода. Тази заплаха за техния режим може да се окаже много по-неразбираема и фундаментална.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.