Новината от идната седмица е, че новина няма да има. Предстоящата среща на Съвета по общи въпроси на ЕС на 18 юни вероятно ще разочарова Северна Македония и Албания. Преговорите за присъединяване се отлагат. Миналото лято двете западнобалкански страни получиха уклончив отговор от лидерите на ЕС. Беше им обещано, че ще получат дата за начало на преговорите, ако изпълнят списък с реформи. В последния си редовен доклад, излязъл края на май, Европейската комисия отсъди, че Скопие и Тирана са осъществили нужния напредък в чувствителни области като съдебната власт, и даде зелена светлина за преговори.
Защо македонците и албанците удрят на камък?
Отговорът е кратък - Франция и Холандия. В тези две страни “разширяване” отдавна се е превърнало в неприлична дума. На 31 май правителството в Хага дори поиска от Комисията да направи проучване за отмяна на правото на албански граждани да пътуват безвизово в рамките на Шенген. Това стана след вот в холандския парламент, провокиран от нарасналото присъствие на организирани престъпни групи по произход от Албания в Амстердам и Ротердам. Дори от тази инициатива да не произтекат правни последици, политическият сигнал е недвусмислен. Косово е странична жертва в този казус. Там са изпълнили техническите условия за безвизово пътуване, но Съветът на ЕС не е склонен да промени режима за косовските граждани. Същото впрочем важи и за България, където правителството отново повдигна въпроса за членството в Шенген, но получи негативен отговор от “стара Европа.”
Френският аргумент срещу разширяването, застъпван от Еманюел Макрон откак е в Елисейския дворец е, че ЕС трябва да се съсредоточи върху вътрешното си укрепване. Експанзията по посока на Западните Балкани може да почака. През май властите в Париж обявиха стратегия за региона, която акцентира на приоритети като икономическо развитие, регионално сътрудничество, борба с организираната престъпност. Въпросът за бъдещото членство в ЕС е дипломатично подминат.
Позицията на всички останали в ЕС
На другата страна в този разговор са страните от Централна и Източна Европа (включително и България), а също така и Италия и Австрия. Те настояват ЕС да спази ангажиментите си и да отвори вратите си. В момента групата работи върху “нон-пейпър”, в който да се заяви обща позиция в подкрепа на преговори със Северна Македония и Албания.
Техните усилия безспорно са похвални. Но от друга страна, както казва мой колега от Брюксел, с приятели като Матео Салвини или като чешкия премиер Бабиш (срещу когото тече разследване), Западните Балкани нямат нужда от врагове.
Под въпрос е къде точно стои Германия. Федералната република е в състояние да наклони везните в спора. Най-вероятно обаче в управляващата коалиция в Берлин цари разнобой. Социалдемократите подкрепят преговорите, но пък са в по-слаба позиция след неубедителното представане на изборите за Европейски парламент миналия месец. Християндемократите не са особено ентусиазирани. Тяхната група в Бундестага отказа да подкрепи включването в дневния ред обсъждане на доклада на Европейската комисия. Дебатът се отлага за септември. Ангела Меркел има оправдание. Без мандат от законодателната власт не може да влезе в битка с Макрон. Друг е въпросът, че всъщност докладът на Комисията беше нарочно изместен във времето, за да не излезе преди европейските избори и да даде вятър в платната на евроскептиците и националистите. Оттам дойде и забавянето на графика в Берлин.
Хем така, хем иначе
Нищо чудно ЕС да постъпи, както винаги, по соломоновски. Без дата за преговори този месец, но с окуражителни думи, и евентуален положителен развой наесен. Нищо чудно и Северна Македония да бъде отделена от Албания и да започне преговори сама. Към Скопие отношението е по-скоро положително поради Преспанския договор и смелите стъпки, предприети от Зоран Заев по посока на разрешаване на дългогодишния спор с Гърция. В интервю за "Политико" Юнкер посочва: “ако страна като Северна Македония, при трудни обстоятелства и с помощта на гръцкото правителство, предприема необходимите стъпки, не можете да затворите вратата.”
На Албания обаче се гледа по-критично, и то не само в Холандия. Миналата седмица немският таблоид Билд обнародва записи, на които прочут наркобос обсъжда с кметове и функционери на управляващата Социалистическа партия сътрудничество по време на изборите преди две години. Страната от месеци е в политическа криза. Опозиционната Демократическа партия протестира по улиците. Президентът Илир Мета отмени местните избори, които трябваше да се проведат на 30 юни, след като демократите заплашиха с бойкот. Правителството на Еди Рама отчаяно се нуждае от едно рамо от Европа, но вътрешнополитическата ситуация едва ли му печели дивиденти навън.
Има ли резултат от политиката на Брюксел
Дали ЕС ще даде стартов сигнал или не на Северна Македония или Албания е безспорно ключов въпрос. Но в дългосрочен план по-важно е какви са съществените резултати от политиката на Брюксел. И именно тук са видни сериозни пробойни. Черна гора и Сърбия, които преговарят за членство години наред, са поучителен пример.
В Черна гора цари “стабилност”. На власт е неизменно Демократичната партия на социалистите (акронимът ДПС й приляга напълно), начело с вечния Мило Джуканович. Джуканович, който редува длъжностите на президент и премиер вече над четвърт век, днес е стожер на прозападната ориентация на постюгославската република.
Благодарение на него Черна гора влезе в НАТО и крачи напред към ЕС. Всички обаче са наясно, че Джуканович и ДПС са и лицето на корупцията и злоупотребата с власт. Заедно със своите съюзници и партийни клиенти контролират голяма част от медиите, държавния апарат и бизнеса. За тяхно щастие, основната опозиционна сила, Демократическият фронт (ДФ), стои на твърди антизападни проруски позиции. Неговите поддръжници веят руски знамена и мечтаят за Велика Сърбия. По-добри опоненти Джуканович, който също някога беше добре приет в Москва, не може да си намери. Междувременно, двама от лидерите на ДФ са вече с осъдителни присъди на първа инстаннция за връзката си с опита за преврат есента на 2016 г. Можете да интерпретирате този факт по различен начин.
Другият “отличник” Сърбия крачи по същия път. Президентът Александър Вучич е установил контрол върху държавните институции, медиите, а и икономиката на съседната на България страна. През 2018 г. международната организация “Фрийдъм хауз” определи Сърбия като “частично свободна страна.” Това не безпокои особено Вучич, който се радва на тесни връзки както с лидерите на ЕС, така и с Путин. За едните той е важен като пазител на стабилността в Западните Балкани и двигател на т.нар. процес за нормализация с Косово, топ приоритет за върховния представител по външна политика на Евросъюза Федерика Могерини. За Кремъл пък Вучич е коз в геополитическа надпревара със Запада. В средата на януари Путин бе посрещнат по царски в Белград. Десетки хиляди сръбски граждани, включително докарани в столицата специално за случая, приветстваха Владимир Владимирович, докато той разглеждаше църквата “Свети Сава”, обновена с пари от Москва. Вучич успя да спечели поддръжка дори от САЩ за плановете за дележ на Косово, които лансираше заедно с Хашим Тачи. Макар и към днешна дата отношенията Белград-Прищина да в конфликтна фаза и т.нар. “диалог” да е на практика блокиран, това не вреди на преговорите за членство с ЕС. Опозиционните митинги и шествия в Белград отшумяват, Вучич властва и, както обича да изтъква, е винаги готов да пожертва себе си в името на националния инерес.
Въпреки политическите препятствия, на които се натъкват страни като Северна Македония, Албания, Косово, разширяването на ЕС се движи напред. Къде по-бавно, къде по-бързо. Проблемът е, че крайната дестинация прилича по-скоро на Орбанова Унгария, отколкото на учебникарските примери за демокрация, в която тържествува законът. Другата опция е може би България, където управлява не вожд, а олигархичен картел. Поуката е, че евроинтеграцията е необходимо, но не и достатъчно условие за съдържателни реформи. ЕС може да успее само, ако в самите западнобалкански общества се породи натиск и воля за промяна.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.