В общуването с Билха Брайънт има една особеност: тя не успява да формулира семпъл отговор на нито един въпрос за нейното детство и младост. Вместо това й се налага да започне история, която преминава през поне три държави и поне две войни.
Тя е една от спасените евреи, живяли в България. Трябвало е да я депортират точно в деня, в който е навършвала 9 години. От дома си във Вашингтон, където живее днес, тя помни много ясно живота си тогава.
Корените на Билха са сред сефарадските евреи. “След изгонването им те започват да се скитат в търсене на място, където да се установят. Някои са достигнали до Англия, Холандия, Белгия, както и до Турция, Гърция и България, и са се заселили там. Евреите, заселили се в България, тогава част от Османската империя, се асимилират добре в българското общество. Старото поколение продължава да говори ладино, докато говори и български”, разказва тя.
Ежедневието в България преди Втората Световна война
Билха твърди, че българската държава не е налагала никакви ограничения по отношение на професиите, които евреите са можели да практикуват. “Някои са били медици, други - юристи, но много бяха търговци, обущари и обикновени работници”, разказва тя.
В нейните спомени еврейската общност в България е била свободна да изповядва юдаизма, но не всички са били строго релиогиозни. “В началото разделение на релиогозна или етническа основа в Дупница не е имало. То, разбира се, е било икономическо”, допълва тя.
“Баща ми притежаваше полета с тютюн в района на Дупница и имаше приятели, изповядващи християнството, но те бяха свързани най-вече с професията му. Българските фермери - нито един от тях не беше евреин - отглеждаха тютюна и баща ми го обработваше и го подготвяше за износ в страни в Европа”, спомня си още Билха.
Bilha Bryant's early family in Dupnitsa
Семейството й е поддържало тесни връзки с български фермери. В препитането на фамилията са се включвали всички, включително и децата.
Така животът на семейството Мошеви (както е бащината й фамилия) тече спокойно чак до началото на Втората Световна война.
Войната
Разказa си за военните години Билха започва с равносметката: “по време на Втората Световна война българските евреи бяха сравнително късметлии; те останаха живи”.
Тя си обяснява оцеляването им по следния начин: “Комбинацията от нежеланието на цар Борис да ни депортира и съпротивата на някои от българския парламент спасиха българските евреи от съдбата на останалите в Европа".
Въпреки този щастлив финал, Билха помни и друго - как по настояване на германците българите приемат Закона за защита на нацията, който е създаден специално за да пази държавата от “народа на евреите”.
Текстовете в него постановяват, че евреите вече не могат да притежават собственост или да управляват търговски предприятия. “В резултат на това собствената компания на баща ми беше превзета от негов християнски партньор без предложена компенсация”, спомня си Билха.
“От евреите също се изискваше да декларират имотите си и личните си вещи и да депозират всичките си пари и бижута в блокирани банкови сметки. На евреите беше забранено да гласуват, да заемат държавни длъжности, да наемат нееврейска домашна или служебна помощ. За тях беше въведен полицейски час между 9:00 ч. и 6:00 ч. Като част от същия закон, всички евреи, живеещи в София, бяха депортирани в провинциални градове”, спомня си Билха началото на военния ужас.
“Нашите роднини решиха да дойдат в Дупница. В резултат на това нашата малка триетажна къща се превърна в дом на около 50 възрастни и деца. Всяко семейство заемаше една стая, включително и дневните, и всички ние споделяхме трапезариите и кухнята”, описва ситуацията тя.
“Животът ставаше все по-труден и всеки изминал ден донасяше повече лоши новини. Един ден българското правителство постанови, че всички еврейски мъже на възраст между 20 и 40 години, включително баща ми, братовчедите ми и чичовците, ще бъдат изпратени в трудови лагери, оставяйки жените, децата и възрастните хора да се оправят както могат - с малко пари и още по-малко храна. И всичко това се случи с нас, българските граждани, които бяхме живели поколения наред в страната”, допълва тя.
“Единственият контакт, който имахме с външния свят, беше радио Би Би Си, което предаваше всяка вечер на български език. През 1942 г. обаче трябваше да предадем на властите всички радиоприемници, както повеляваше Законът за защита на нацията. След това единствената информация, която получавахме, беше чрез слухове. А слуховете бяха зловещи”, казва Билха.
10 март 1943 г. и всичко след това
“На 9 март страховете ни бяха потвърдени; наредиха ни да останем в домовете си и да опаковаме малка чанта с лични вещи за всеки член на семейството. На следващата сутрин - 10 март 1943 г., на 9-ия ми рожден ден, бяхме информирани, че депортирането ни е отложено”, спомня си тя. После веднага преминава към събития от 1948 г., когато семейство Мошеви напуска Дупница заедно с още 50 семейства от България. Заминават за току-що създадената държава Израел, като се придвижват дотам с различен транспорт, включително и товарни кораби.
“Бях на 14 години, когато стигнахме до Израел. Не говорих иврит, знаех малко за еврейската религия. Когато пристигнахме за първи път, цялата група български евреи бяха заведени в голям бивш британски лагер, недалеч от Хайфа. На 46-годишна възраст баща ми трябваше да започне отначало, без пари, език или практическа професия за новата страна”, спомня си Билха.
Следват години на адаптация, в които децата - а и целите семейства - изучават езика и културата на една родина, в която никога не са живели.
Пътят до Америка
Когато Билха е на 18 години, тя трябва да се запише в казармата, защото всички израелски мъже и жени са задължени да се включват в армията и да служат в нея поне две години.
“За голямо учудване след основно обучение бях избрана да посетя Офицерски курс, а в края на обучението бях назначена за Смесената Комисия за примирие със Сирия и Ливан - голяма работа за млада жена, търсеща приключения”, спомня си Билха.
“Това беше задоволителен период в отношенията между Израел, Ливан и Сирия. Това също беше време, в което бяхме леко оптимистични, че в края на краищата може да успеем да съжителстваме с нашите съседи. За съжаление това не беше така”, допълва тя.
След службата й в армията, външното министерство на Израел кани Билха на работа и след поредица курсове тя е командирована в Хага като културен аташе.
Там среща и бъдещия си съпруг Тед Брайънт, който по това време работи в американското посолство. “След дълга и красива връзка и въпреки многото пречки, политически, социални и религиозни, Тед ме помоли да се омъжа за него и нашата романтика се превърна в „любовната история на дипломатическия корпус в Холандия“, спомня си с усмивка тя.
Двамата сключват брак през юни 1963 г и заемат различни длъжности в Мозамбик, Етиопия, Пакистан, Южна Корея и Индия.
След приключването на мисиите по света, родената в Дупница Билха Мошева, а по съпруг Брайънт, започва работа към Държавния департамент - първо в Службата по съветски въпроси, а по-късно в тази за Изтока. Напуска през 1995 г., за да се грижи за болния си съпруг. Той е починал през 2006 г., а Билха и досега се радва на голяма фамилия с внуци и правнуци.