Радикална промяна в стила на управлението. Това поиска преди ден президентът Румен Радев в отчета на втората година от мандата си. Наред с това държавният глава анонсира, че би подкрепил нов политически проект, ако формацията работи за модернизацията на България (каквото и да означава това). Радев не пропусна да разкритикува управляващите за засиления им натиск върху свободното слово, силовия апарат и прокуратурата, че не са „влезли в полето на властта“ и прогнозира, че предсрочните избори са неизбежни.
Като цяло подобни изводи не звучат далеч от истината, нито изглеждат като сгрешена диагноза. В тях обаче има един сериозен проблем. И той е повече от очевиден: президентът Румен Радев говори твърде общо, изводите му са твърде половинчати, а призивите остават в сферата само на вестникарските заглавия – съвсем съзнателно ефектни, но без плътност. Защото в тях няма нищо конкретно.
Единственият въпрос към Радев
Единственият въпрос към президента Радев вероятно трябва да е какво има предвид. И то извън полето на авиацията – една от малкото теми, в чиято конкретика навлезе той.
Какъв трябва да бъде стилът на управлението, след като този е сбъркан, както твърди Радев? И главното – къде е грешката на управляващите? Дали е в това, че националисти влязоха официално във властта? Дали е в това, че управлението е еднолично, а министър-председателят отменя закони, нарежда проверки от името на местната власт и уволнява администрация без знанието на преките й ръководители?
Дали пък Радев не е имал предвид смесването на политическа и съдебна власт? Дали пък всъщност не критикува и опозицията, че често влиза в тъмни договорки с управляващите? Дали Радев има предвид, че главният прокурор действа от името на премиера в ситуации, в които трябва да бъде „наказан“ някой, осмелил се да разобличава управлението?
Няма как да знаем какво президентът Радев всъщност критикува, защото той не го назовава. Също както не назова и проблемите в онази спорна процедура за избор на председател на Върховния административен съд, която той върна. Липсата на аргументи тогава не просто не разобличи случващото се по върховете на съдебната власт, а нещо повече – тя бетонира избрания кандидат, който уж президентът върна за повторно гласуване.
Не стана ясно каква информация притежава президентът за преследвани журналисти в провинцията, за каквито спомена. Не стана ясно и как журналисти се притискат с инструменти на властта – твърдение на Радев, което отново може да се приеме за правдива констатация. Проблемът обаче е, че без конкретика тя не струва нищо. Какви са инструментите на властта? За пари от реклама ли става дума или направо за общи бизнес интереси между политици и шефове на медии? Тези, които притискат журналистите, имат ли си имена и кои са те? Кои медии са притиснати? Съществува ли в България концентрация на медийна собственоист – скрита и явна, и да не би това да е най-лесният начин за слагане на намордник на журналисти? Кой е този тъй голям собственик, ако има такъв? Все въпроси, които изглежда ще последват съдбата на онзи печален намек на Радев за Борисов и Делян Пеевски, който остана без продължение.
Разбира се, речта на държавния глава поражда още два съвсем основателни въпроса: как така президентът, който съвсем скоро смяташе, че няма нужда от предсрочни избори, сега ги вижда така ясно? Т.е. какво се промени? И подкрепи ли той властта, която сега критикува, когато преди време (съвсем по Догановски, с пространни обяснения) заключи, че необходимост от предсрочен вот няма?
Отговорът
Може би тук идва и отговорът на всички тези въпроси, които отчетът на президента породи. И той се крие в онова маркирано мимоходом изречение, че той би подкрепил нов политически проект. Всъщност, подобно изказване е на ръба (а ако не и отвъд него) на конституционните правомощия на държавния глава. Изказването, обаче, е сигурен маркер и за нещо друго: очевидно подобен проект се готви активно, щом вече има заявена подкрепа за него. Друг белег за въпросния „проект“ може да се разчете и в констатацията за неизбежността на предсрочния вот.
Сега всички упражения по стил на анализатори ще се насочат към казуса – може ли президентът да говори така. След много думи и тонове мастило, изводът ще е, че може, именно защото е на ръба.
Но това е маловажният въпрос. Същностният е защо Радев, който очевидно желае да демонстрира опозиционен плам, не ползва най-силния инструмент сред неговите иначе тесни правомощия. А именно – силата да говори. Словото, което заради заемания от него пост може да прозвучи силно и да се превърне в реален коректив на стила на управление, се ползва от президента половинчато. И цели ефектност, а не реален ефект. Ако беше обратното, той би говорил конкретно, а не високопарно. С примери, а не с фрази за журналистически заглавия.
И главното: би заявил позиция по съществуващите проблеми (като ги изясни). Сега той заяви подкрепа за несъществуващ още проект, който като нищо след създаването си може да се намести удобно в ложето на съществуващите публични черни дупки, свързани със стила на управлението, липсата на правосъдие, медийната несвобода.
А такъв пример има в съвсем новата ни история. Преди 10 години от значително по-нисък обществен пост, един кмет на София се обяви против корупцията в държавата...