Алеся Рак чака повече от три години съпругът ѝ – журналистът от беларуската служба на Радио Свободна Европа (RFE/RL) Андрей Кузнечик, да се върне от обичайната си разходка с колело.
Същото чакат и двете им деца – 5-годишният Мацвей и 11-годишната Янина.
Семейството се събра чак на 12 февруари, когато Кузнечик беше освободен след три години и три месеца в затвор в Беларус. Той първо беше обвинен в хулиганство, а после в екстремизъм. Кузнечик, поддръжниците му и RFE/RL отхвърлиха обвиненията като политически мотивирани.
Арестът на Кузнечик дойде на фона на смазването на протестите срещу президентските избори в Беларус през 2020 г., които дългогодишният авторитарен президент Александър Лукашенко формално спечели. Опозицията и западните правителства твърдят, че вотът е бил фалшифициран.
Беларус е близък съюзник на Русия. През последните години там има стотици политически затворници. Много от осъдените по фалшиви обвинения в Русия и Беларус са всъщност журналисти, активисти и инакомислещи граждани на двете държави.
Сега Алеся Рак разказва пред RFE/RL за преживяното през трите години, които съпругът ѝ прекара в затвора.
Как „няколко дни“ стават три години
Всичко започва на 25 ноември 2021 г. Андрей излиза навън с колелото си, но пред дома му го посрещат четирима полицаи в цивилно облекло. Нареждат му да се върне вътре.
Казаха ми да остана в друга стая и да се грижа за децата, докато претърсват дома ни.
„Янина, която тогава беше на осем години, беше разстроена и започна да плаче“, разказва Алеся пред беларуската служба на RFE/RL в първия си публичен коментар след освобождаването на Андрей. И добавя:
„Мацвей още нямаше и две години – той нямаше представа какво се случва. Казаха ми да остана в друга стая и да се грижа за децата, докато претърсват дома ни.“
Полицаите конфискуват всички електронни устройства, включително телефона и таблета на Кузнечик. Преди да си тръгнат с него, служителите на реда уверяват Алеся, че всичко това е временно.
„Казаха, че ще го няма само няколко дни“, казва тя. Но още тогава се страхува от най-лошото.
Дни преди да бъде арестуван, Кузнечик публикува статия, в която описва защо е избрал да останал в Беларус въпреки нарастващите репресии срещу журналисти.
„В сегашната обстановка излежаването на измислена присъда ми се струва по-малко страдание от това да напусна родината си за неопределено време – макар че може би фатално греша за това докъде могат да стигнат репресиите“, пише тогава той.
Утеха в малките неща
Първият месец след ареста на Андрей е най-тежкият за близките му. Те нямат никаква връзка с него и си представят най-лошото.
„[Янина] се прибираше от училище, прегръщахме се и плачехме“, разказва Алеся. В трудните моменти тя разчита на приятели, които ѝ напомнят, че трябва да се гордее с Андрей.
Докато него го няма, животът продължава. Алеся трябва да плаща сметки, да се занимава с ремонт на колата и дома, да пазарува, да чете приказки за лека нощ и да помага с домашните на децата.
След този първи месец на несигурност Андрей е официално обвинен в „ръководене на екстремистка организация“. От полицейския арест го прехвърлят в център за предварително задържане.
Да стоя на опашка, за да му предам храна и дрехи, беше почти облекчение.
„Да стоя на опашка, за да му предам храна и дрехи, беше почти облекчение в онзи момент“, казва Алеся.
През септември 2022 г. Андрей е преместен в изправителна колония. Съпругата му започва да следи затворнически чат групи, в които се споделят съвети – как да изпратиш писмо на затворник, какви предмети са разрешени за внасяне и т.н.
„Колкото и да е странно, затворническите групи за подкрепа бяха най-големият ми източник на позитивизъм“, казва Алеся.
През трите години, които Кузнечик прекарва зад решетките, той се среща с Алеся само три пъти. Всяка от срещите им продължава по 24 часа. На първата от тях Янина вижда баща си – слаб и облечен в черно, с обръсната глава. И му казва:
„Изглеждаш страшно. Едва те познах.“
Отново заедно
В началото на февруари тази година Алеся получава обаждане. Казват ѝ, че има два дни да събере багаж, след което трябва да отпътува с децата си за Вилнюс, Литва.
Пътуването преминава спокойно, но Янина е напрегната. Страхува се, че са измамени и баща ѝ никога няма да се върне.
Това се оказва невярно. Вечерта на 12 февруари пристига Андрей. Алеся много добре си спомня този момент, в който семейството ѝ отново става цяло.
„Не бях спала от дни. Бях притеснена и емоционално изцедена – вече бях изплакала всичките си сълзи. Но в момента, в който Андрей се появи, бяхме толкова щастливи“, казва тя.
Сега тук се чувстваме като у дома си.
Добавя, че дъщеря им Янина още се притеснява, когато баща ѝ излезе навън по задачи. Страхува се, че може да не се върне. Децата още свикват и с мисълта, че едва ли скоро ще видят роднините, останали в Беларус.
„Сега тук се чувстваме като у дома си“, казва Янина. А Алеся добавя, че „домът е там, където са нашите близки“.
Форум