Тастубек е малко рибарско селище на брега на Аралско море. Когато водите на морето се отдръпват заради проектите за напояване от съветската епоха, животът на практика спира. Там, където някога е имало вода, остава солена пустош.

През 2005 г. е построен язовир, който се опитва да съживи едно кътче от безводното море – което всъщност не е точно море, но е толкова голямо безотточно езеро, че започват да го наричат море. Сега в това кътче се възражда малка риболовна индустрия.

В последните години северната част на Аралско море отново се отдръпва, но рибарите в село Тастубек все още излизат с лодките си всеки ден, за да уловят каквото могат.

В сумрака преди зазоряване степите около Аралско море изглеждат мрачни и безкрайни.

От влака, в който пътувам, се виждат само бетонни електрически стълбове и от време на време стада камили, които дъвчат прашна трева.

Маршрутът минава от Кизилорда до Арал – град в Южен Казахстан, който някога се е намирал на брега на езерото. Железопътната гара все още се нарича „Аралско море“, въпреки че от десетилетия няма брегова линия.

От Арал до брега на свитото море има още 70 километра.

В края на 80-те години на миналия век плиткото Аралско море се разделя на две части. Река Сърдаря се влива в северната му част и се планира изграждането на язовир, който да предотврати оттичането на водите ѝ към южната половина на Аралско море.

Първоначално язовирът е направен от пясък и глина. Водата два пъти ги отмива. В крайна сметка Световната банка отпуска средства за изграждането на бетонна преграда и през 2005 г. 13-километровата язовирна стена е завършена. Но това далеч не е било добро решение.

Бетонната язовирна стена е висока само 6 метра и северната част на морето от време на време прелива в южната заедно с рибата, която умира в солената вода от другата страна.

Сега някои призовават стената да се вдигне с още 6-8 метра, но това ще изисква огромни инвестиции.

В средата на първото десетилетие на 21 век проектът за спасяване на северната част на Арал се смята за успешен. Язовирът се пълни, солеността на водата намалява, запасите от риба се възстановяват. Пълното възраждане на Арал все още се обсъжда, но с по-малко оптимизъм отпреди, защото река Сърдаря е по-маловодна.

В Арал слизам от влака и се качвам във високопроходим автомобил, за да прекося останалата пустиня и да стигна до Тастубек, село близо до Аралско море. Там живеят рибари и животновъди. Няма друго препитание.

Шофьорът, Серик, е казах на средна възраст, роден и израснал в Арал. Той е чувал от родителите как някога Аралско море е миело брегове край родния му град.

Майката на Серик е работила в рибна фабрика в продължение на 25 години. „Това беше голяма фабрика, може да се каже, че беше градско предприятие“, казва Серик. Имало е времена, когато там са работили около 3000 души.

Баща му е работил в корабостроителница. Когато водата се е оттеглила, казва Серик, „всички тези предприятия са били затворени“.

Сега той води туристи от Арал до някои от известните места около Аралско море. Водил е посетители и до известното „корабно гробище“, но и него вече го няма – старите кораби са разглобени и предадени за скрап.

Докато се движим по прашния чакълест път, Серик разказва какво се е променило през последните години. „Преди вятърът носеше сол от дъното на пресъхналото море и почти всеки втори човек имаше проблеми с белите дробове и бъбреците“, казва шофьорът. Сега изглежда хората са станали по-малко болни, или са свикнали. А и Северното Аралско море е повишило нивото си и "има по-малко сол“.

Днес в селцето Тастубек живеят около 120 души. Има училище, електричество и бавна интернет връзка.

През 90-те години на миналия век Аралско море става толкова плитко, че Тастубек почти изчезва. Само седем или осем семейства остават там, и то защото няма къде другаде да отидат. След построяването на язовира и връщането на водата в северната част на Аралско море хората започват да се завръщат – макар и това да са предимно безработни младежи, които са се надявали да оцелеят с риболов.

Срещам двама братя рибари в Тастубек – Сержан и Нуржан. По-малкият, Нуржан, се занимава с риболов и отглежда камили и коне. Съпругата му Айкорке работи като учителка и отглежда четирите им деца.

Нуржан е дребен, тих мъж и говори за себе си с неохота. „Баща ми ловеше риба тук, дядо ми също, така че аз продължавам традицията. Харесва ми Тастубек, тук е тихо и спокойно, морето е наблизо, има риба“, казва той.

„Мога да си тръгна още утре, ако реша, но не искам. Това е моят дом. През лятото правим ферментирало мляко, през есента продаваме месо, а през зимата и пролетта ловим риба“.

Нуржан има голяма нова къща, която все още се достроява. В двора са оборът за камили и няколко навеса. Вечер Айкорке дои камилите. Ферментиралото камилско мляко е популярна напитка в Казахстан през цялото лято. На входа на къщата са ловните кучета. През есента те ще са помощниците на Нуржан, когато отстрелва патици по крайбрежието и зайци в степта.

Риболовът също е сезонен. През зимата и пролетта рибата в Аралско море е по-активна и по-лесно се улавя в мрежите. През по-хладните месеци уловът остава по-дълго време пресен за транспортиране до градските пазари.

Популацията на риба е пряко свързана с дълбочината на Аралско море, твърдят местните жители. Когато нивото на водата спадне, намалява и рибата. Така става през 2019 г., когато Сир Даря не е пълноводна.

Вечерта отиваме на брега. Там са паркирани няколко автомобила УАЗ от съветската епоха, а рибарите са заети с подготовката на лодките в плитчините. Нуржан и Сержан влизат във водите с малкия си плавателен съд. Лодката набира скорост и се насочва към залеза в търсене на точното място, където да бъдат хвърлени мрежите.

Мястото, на което спираме, е достатъчно плитко, за да може да се види дъното. Сержан казва, че през последните години морето става все по-плитко, въпреки че според него „тази година има малко повече вода, а и рибата е повече“.

Вече на брега братята разговарят за видовете риба, които могат да уловят в Арал – шаран, щука и аспид. Нуржан разказва, че в края на 80-те години на миналия век в Арал са пуснали малки камбали от Азовско море. След построяването на язовира солеността намаляла и камбалата изчезнала.

Когато се връщаме в Тастубек, вече се стъмва. В къщата на рибарите ядем варено камилско месо и се настаняваме за кратък сън. През лятото се разсъмва рано, а и мрежите се вадят преди преди изгрев слънце.

Часът за ставане е 3:30 ч. Никой не се е събудил, така че просто се запътваме към морето в мълчание в стария УАЗ на братята. Дори след като се качваме на лодката и потегляме, още е тъмно.

Първата мрежа изважда 18 средно големи шарана. Втората мрежа донася десет шарана и два лещака. „Това е нормално за лятото“, казва Сержан за улова, макар да звучи малко разочарован.

Чайките кръжат над главата с надеждата да грабнат рибата, но не рискуват да се приближат – в лодката има твърде много хора. Братята връщат мрежите във водата и се връщаме на брега.