Климатичната „парализа“ е резултат от огромната вълна проблеми, които донасят със себе си измененията на климата. В момента всички сме свидетели, преки участници и потърпевши от вече настъпващите изменения – дългите периоди на засушаване и пожари, последвани от силни, продължителни бури и валежи, непредвидимост на случващото се.
Традиционните реакции на обществото са в търсене на конкретен виновник – от лоши политици до корумпирани местни чиновници, чиито решения са нанесли непоправими щети върху природата с неправомерното изсичане на горите и безконтролно презастрояване. Гневът е правилен.
По същия начин енергетиците недоволстват от политиците и от наложените сякаш „отвън“ решения за затваряне на въглищната енергетика.
Но защо гневът остава непродуктивна сила и не задвижва обществено вълнение?
Защо климатичните промени не променят цялостно дневния ред на обществото, а остават в графата „локална корупция“, сякаш неособено свързани с личния ни начин на живот?
Британската психоложка Ребека Нестор е една от малкото в момента „климатични психолози“, която се занимава с въпроса за чувствата – какво предизвикват климатичните промени във всеки един от нас и как тези чувства влияят на организациите, които се занимават особено активно с въпросите на климата?
„Това, което откривам, са трудни емоционални преживявания, които засягат сърцевината на нашата идентичност и човешка уязвимост. Противоречията и напрежението между оптимизъм и отчаяние, ярост и надежда, необходимост от спешни мерки и сериозно мислене, които наблюдаваме в обществения дискурс за изменението на климата, присъстват в организационния опит и правят тази работа наистина много трудна.“
Особено внимание Нестор обръща на страха и срама. Срам, че не се справям и няма да се справя. Страх, че не мога да спра катастрофата и тя ще ме унищожи: „Много често страхът идва от архива на паметта – от катастрофи, които вече са се случили.“
Това е страхът от изгубената връзка с природата, от смъртта.
Тези чувства не могат да бъдат преодолени просто с „позитивно мислене“, защото усещането за отчужденост остава. Игнорирането на страха и срама води до парализа – невъзможност за действия, замръзване, липса на чувствителност, социална глухота.
Климатичните промени в този смисъл засягат общата ни колективна травматична памет. Травмата е преживяване на несъвместимост – между заплашителното събитие и личните възможности за справяне с него, свързано с чувство на безпомощност и дългосрочно разтърсване на чувството за света и за себе си.
В ситуация на стрес ние реагираме по един от двата възможни начина – с бягство или с борба. Травматичната ситуация е предизвикателство за всички нас, защото нито една от тези реакции не е възможна.
Климатичните промени напомнят в момента това състояние – целият свят е място на несигурност, никой не знае къде ще е следващият пожар или потоп. Борбата е неясна – как и с кого?
Най-простата реакция е игнорирането. България дълго време е в този модус. Политически това се изразява в “терапевтично манипулиране на общественото мнение” и преведено на „български“ означава – „да сме живи и здрави и да ни е добре“. Който помага на хората да се чувстват добре, той печели и тяхното одобрение.
Сериозната реакция би била да признаем сложната ситуация. Не можем да се справим сами и никой не може да се справи сам. Най-същественото – промяната на климата и нашето оцеляване не са просто технически проблем, свързан със затварянето на неефективни енергийни източници. А културен, социален, психологически проблем.
Струва си да търсим обществен консенсус, че промяната в климата е проблем и задача номер едно на цялото общество.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
