С Виктория Слюсаренко ни свързва дългогодишно професионално приятелство. Тя живее в Западна Украйна, Лвов. Преподава теория и динамика на групите на студенти по политология в Украинския католически университет. Майка е на четири деца.
Пишем си от време на време, войната на Русия в Украйна я заварва във Лвoв. След началото на инвазията Виктория прави обща група в Whatsapp с приятели в чужбина, откъдето научавам повечето новини за нея и семейството ѝ. Сега, за първи път от началото на войната, разговаряме дълго чрез видеоконферентен разговор в Zoom.
Интересува ме какво се случва с жените в Украйна и как войната ги променя. Как войната променя нея самата.
"Това е огромна тема", усмихва се веднага тя. "Тук, във Лвoв, ние всъщност се справяме добре. Ние сме във вътрешността на страната. Войната, макар и често осезаема, не е при нас."
В началото беше като наводнение
И продължава: "Но тези две години… В началото беше като наводнение…След това водата се оттича малко по малко, напипваш почва под краката си и започваш да мислиш. Какво да изхвърля, от какво имам нужда, какво може да се поправи, кое е излишно? Събираш обратно това, което е останало, подреждаш или поправяш. Това беше първата година. Година на криза. Помагаш където има нужда."
После Виктория казва две изречения, сякаш притеснявайки се дали те са верни.
"Но аз все пак успях да възстановя живота си отпреди войната, парче по парче. От една година насам отново съм себе си, работя на свободна практика."
Но веднага добавя, че "всичко си остава застрашено и всичко е много крехко".
Усещам я истински радостна. Радва се, че има страхотни студенти, на които преподава теория на групите. Че е успяла да осъществи дълго мечтан проект за супервизия в любимо място в природата. И всичко това – след като войната е започнала.
"Въпреки това. Това е мотото на тази година. Въпреки войната, въпреки всичко. Да продължим да живеем. И точно това правят много хора."
Разказва ми, че по-младите украинци страшно много искат да учат, специалността психология е препълнена. Сякаш всички искат да живеят сега.
Голямата дъщеря на Виктория наскоро е навършила 25 години и се е омъжила. Станало е доста набързо. И някак между другото, небрежно, Виктория е разбрала, че войната има значение за това решение.
Говорим дълго за това как младите хора в Украйна сега плануват живота си, във време на война. За тях е важно да взимат бързо решения, казва тя.
Ако обичаш някого и искаш да сте заедно, веднага се жените
"Ако обичаш някого и искаш да сте заедно, веднага се жените. Защото не знаеш, дали в следващия момент той няма да бъде мобилизиран на фронта. Затова не се говори много, може би от суеверие, че това, за което говориш, го предизвикваш", предполага тя.
Кое си струва? Как се струва да се живее? По време на разговора Виктория ми дава различни примери. Съпругът на нейна приятелка е от две години на фронта в Харков. Не си е идвал оттогава. Нейната приятелка сега решава да отиде да живее в Харков, за да е близо до него.
"Харков го обстрелват всеки ден, опасно е, но виждаш – за нея това няма значение…"
Тя не крие, че трудно обяснява емоциите, през които тя и много нейни сънародници преминават.
"Ние живеем в много сложна, противоречива картина. Ако бях художничка, щях да мисля как да го нарисувам, тези различни нива, едновременно случващи се при много хора. Ние сме в постоянна емоционална въртележка. Днес аз говоря с теб по този нормален начин, но утре не знам как ще е", казва Виктория.
И дава за пример това, че предишния ден е била по-песимистично настроена.
Не можеш в продължение на две години да живееш 24 часа в страх
"Ние постоянно живеем с това разделяне на реалността, опитваш се да не виждаш и да не възприемаш всичко, защото не е възможно. Не можеш в продължение на две години да живееш 24 часа в страх. Или отчаяние."
Говорим и за семейството. И за страха. През тези години тя преживява два тежки смъртни случая – приятел на дъщеря ѝ е убит с дрон и приятел на семейството загива на фронта.
"Най-трудното беше погребението на наш приятел, адвокат, баща на пет деца. Веднага се идентифицирах със ситуацията на семейството, беше много тежко."
Тази година двамата със съпруга ѝ празнуват общо 100 години. Виктория не крие, че се страхува за него. Сега времената са такива, че всички резервисти са необходими.
"При мъжете е сложно. Има различни категории. Първата е на тези, които доброволно заминаха за фронта. После са тези, като мъжа ми, които работят нормално, ако бъдат мобилизирани, ще отидат на фронта. Има мъже, които се страхуват и не излизат от вкъщи, за да не бъдат мобилизирани. Има и такива, които използват всякакви трикове, за да заминат в чужбина. Можем да си представим какво е за жените на тези мъже. Често говорим за това с колеги", разказва тя.
Най-големия шок преживява преди няколко месеца, когато за пръв път от началото на войната отива в чужбина, на конференция в Будапеща. Тогава успява да погледне себе си отстрани. И разбира, че самата тя е травматизирана. Че войната я е променила.
Изведнъж получава паническа атака. Това я шокира. Откритието, че в самата нея има толкова крехки места, толкова рани. И че те могат всеки момент отново да се покажат. Това продължава да я занимава.
В края на разговора ми разказва как жените във Лвов се събират в библиотеката на града и плетат камуфлажни мрежи за фронта. Разказва ми и за убития с дрон приятел от компанията на дъщеря ѝ, който е имал свое заведение "Република Градина" и е искал да го обнови. След смъртта му неговите приятели осъществяват идеята и сега там е пълно с хора. "Република Градина" живее.
Форум