Най-големият поток от украински бежанци сега е от наводнените райони край язовир Нова Каховка, чиято стена беше взривена през юни, казват доброволци от Санкт Петербург. В района на залятите територии е невъзможно да се живее - няма чиста вода, светлина, комуникации, има разрушени къщи и тиня.
Освен от тези райони обаче, бежанци идват и хора от Мариупол, Луганск и Донецк, казват доброволци от руския Санкт Петербург. Бягашите украинци отказват да вземат руски паспорт по принуда в окупираните теритоии. Кореспондент на Север.Реалии се срещна с хора, които нямат друг избор, освен да тръгнат към ЕС.
"Моят роден град е разрушен"
Сергей (фамилията му не се посочва заради безопасността на близките му, останали в Мариупол) вече е във Финландия. Настанен е в малък удобен апартамент. Без проблем може да се движи с инвалидната си количка и да излезе навън, защото е на първия етаж.
Той е на 55 години, занимавал се е със спорт, работил е в заводите "Азовстал" и "Илич". Преди това е бил в Европа, с парите купил два апартамента в Мариупол, имал вила и семеен бизнес - малък магазин, управляван от жена му.
На 24 февруари 2022 г. той е нощна смяна в завода. Когато чува грохот, първо си мисли, че е силна гръмотевична буря.
"Обадих се на диспечерката, а тя извика: "Война! Бомбардират Киев!". Изчакахме края на смяната, качихме се в автобуса и чухме, че се води близък бой. До входа на завода стояха доброволци с картечници", спомня си Сергей.
Тогава не осъзнава сериозността на ситуацията, мисли си, че руските войски ще "пострелят и ще си тръгнат“. Но на 19 март бомба пада върху къщата му. Съпругата и децата му се разминават с уплаха, но той е ранен: "Краката ми не се движеха, започнах да крещя, да викам за помощ“.
Наранен гръбначен стълб. На другия ден го карат с количка до болницата. Там обаче не могат да му помогнат. Сега той вече не може да ходи.
Съсед помага на съпругата и децата му да напуснат Мариупол, за да отидат в Германия. Той няма как да тръгне, десетина дни лежи в порутената къща на възрастна съседка, която се грижи за него както може.
Тогава в къщата влиза проруската Народна милиция на самопровъзгласилата се Донецка народна република.
"Попитах едно момче от тях кога ще свърши всичко. Той каза: "Изчакайте по-добри времена". Настаниха се там, след два дни извадиха високоговорител на улицата и включиха "Калинка-Малинка" (популярна руска песен) до къщите ни", разказва още Сергей. Това приключва, след като украинците от „Азовстал“ започват обстрел.
Дълго Сергей героично се учи да ходи с проходилка. Жена му и децата се връщат в Мариупол през август 2022 г., защото това е "тяхната земя". Съпругата му бързо взема руски паспорт, въпреки че той я призовава да помисли за бъдещето на децата.
Тя си намира работа като рецепционистка в сауна, където често идват военни. Един ден се прибира вкъщи и ръцете ѝ са в синини. Разказва, че военен е поискал момичета, а когато му казала, че няма, той я хванал грубо и отсякъл: "Тогава ела ти". Въпреки това тя остава да работи там.
И животът им вече съвсем не е същият - Сергей не може да прави нищо, защото е инвалид, и напрежението расте.
В града има тъга, това не е моят Мариупол отпреди войната
"Сякаш тези дяволи, които дойдоха, я омагьосаха, разбрах, че трябва да си тръгна. Че никога няма да бъда в по-лошо положение. В града има тъга, това не е моят Мариупол отпреди войната. Моят роден град е разрушен", казва още украинецът.
Пътува до Санкт Петербург почти една седмица. Доброволците го отвеждат до границата. Сергей вече им е изпратил снимки и видеоклипове от новия си дом във Финландия. Благодари на всички, които са му помогнали да се измъкне. Вече не изпитва омраза към руснаците, а само безкрайна тъга, защото те са "изгубени души".
"Какво се случи след тази "свобода"?"
Иван и Инна са съпрузи пенсионери. Заедно със сестрата на Инна - Анна, те напускат град Олешки, който се намира близо до Нова Каховка, заради огромното наводнение.
"Потъвахме, вълната беше толкова висока, а след това имаше почти непрекъснат обстрел, едва се измъкнахме", спомня си Анна.
Иван допълва, че е снимал гроба на родителите си, където всичко е било под вода: "Снимката на майка ми беше останала, така че я удари шрапнел в лицето. Няма спокойствие дори на гробището".
Водата остава пет дни, преди да почне да се оттича и през това време те са принудени да стоят на покрива на къщата си.
"Ние оцеляхме, но други умираха по покривите... Къщите на някои се срутиха, вътре останаха мъртви хора", бърше сълзите си и Инна.
Те са живи, но домът им е напълно унищожен от водата и негоден за живеене. Решават обаче да останат граждани на своята страна, на чиято земя сега властват чужденци.
Ако имаш руски паспорт, ще те заговорят, ако не - довиждане.
"Сега е така: ако имаш руски паспорт, ще те заговорят, ако не - довиждане. На тези, които са останали с украински документи, директно им е беше казано да напуснат", добавя жената.
Тръгват към Естония. За да стигнат първо до Санкт Петербург, минават през Крим. На граничния пункт пенсионерите са разпитвани дали техни роднини са служили във Въоръжените сили на Украйна, дали са ходили на митинги срещу руските власти, защо са напуснали и какво мислят за "специалната военна операция".
Инна казва, че все още не разбира защо руснаците не наричат войната война и как уж не могат да разберат защо хората, които вече нямат дом и са принудени да се откажат от гражданството си, напускат.
"Не знам защо питат: "Защо не ни обичате?", нима не са видели обстрела, нима не са видели шестметровата вълна, която идваше към нас? И не може да се каже "окупирани територии", трябва да се каже "освободени". А какво се случи след тази "свобода"?", пита тя и сама отговаря - че всичко е опожарено или наводнено.
Децата и внуците на двамата пенсионери заминават още след началото на войната. Анна си спомня как тогава внучката ѝ я моли: "Бабо, само не вземай руски паспорт, иначе няма да те видя повече!".
Един баща, убит пред очите на децата си
На гарата в Санкт Петербург от влака слиза жена в черно. До нея вървят момиче на около 12 години и по-голям младеж. Майка, дъщеря и син. Чака ги доброволец, който ги пита дали имат храна и вода, за да продължат пътуването към границата. Когато разбира, че нямат нищо, предлага с младежа да отидат до денонощния магазин.
Мозъкът му се пръсна в стаята, в която седяхме всички
Докато вървят, Женя разказва историята на семейството. На 30 юли пред очите им е убит баща му. "Мозъкът му се пръсна в стаята, в която седяхме всички, опитах се да го свестя, но той умря". Сестра му не знае, че е мъртъв - семейството се тревожи, че тя има епилепсия и може да получи пристъп при новината, разказва студентът, който е учил информационни технологии в Херсон.
Девет дни след смъртта на бащата семейството напусна Олешки. Женя казва, че е мечтал да види Санкт Петербург, но не по този начин. Докато вървят обратно с храна и вода, покрай тях прелитат млади хора на скейтбордове и скутери.
"При нас се отучихме да излизаме надалеч за година и половина окупация, стараехме се изобщо да не ходим никъде, имаше и полицейски час", казва още Женя.
Сега семейството е в безопасност. А психолозите доброволци вече внимателно са казали на сестра му, че баща ѝ е останал в Олешки завинаги.
