Ситуацията е ключова и критична, но Васил Терзиев има полезен ход.
Демократичната общност е разделена на две. Една огромна част с омерзение се пита докога ще се занимаваме с това ДС, защо децата трябва да се държат отговорни за миналото на родителите си? Друга част категорично и пак с омерзение заявява – това не е моят кандидат, не искам да ме управляват повече децата на Държавна сигурност!
Повод стана информацията, че дядото на Васил Терзиев е бил началник в Държавна сигурност (ДС), както се наричаше репресивната служба на комунистическия режим. В първото си интервю Терзиев осъди репресиите на комунизма като престъпление и се разграничи от миналото на свои роднини, които са работили за ДС.
Всички сме уморени от това досадно повторение за ДС и на всички ни се иска да излезем от този кръг. Как обаче?
Един от симптомите на колективната травма в едно общество е неговото силно фрагментиране в отделни враждуващи групи, които не искат да общуват една с друга – и замръзването им в своите собствени разкази за миналото.
Каква е връзката между тоталитарната система, от която преди много години излязохме, и днешната система на зависимости?
Това наблюдаваме и сега. Постоянно връщане на обществото в дебата на 90-те и постоянно замръзване в два лагера. Причина за това са въпросите без общи отговори – каква е връзката между тоталитарната система, от която преди много години излязохме, и днешната система на зависимости, обвързаност на държавата с мафиотски интереси и преди всичко – подчинеността и зависимостта на страната на руски интереси? Днешната държава с нейните тайни и нейните тайни служби продължение ли е на онази тоталитарна държава с нейните тайни и нейните тайни служби и по какъв начин?
Войната на Русия в Украйна усили общата чувствителност по темата.
В този смисъл – желанието да живеем демократично, модерно, със свои избори и без тайни зависимости от чужди интереси след толкова години на обвързаности винаги ще прави легитимно питането към всеки, който влиза в политиката – как се отнася към системата на тоталитаризма с неговите тайни служби, още повече, когато в биографията на семейството има хора, работили в тази система.
Не само че питането е легитимно. То е задължително.
Задължително е обаче и друго – да позволим на всеки да поеме отговорност за собствената си биография и избори, е не за тази на семейството.
Какво означава това
Не е достатъчно да кажеш – осъждам този режим, който е погубил хора, съсипал е съдби, създал е класови разделения. Нужно е да поема лична отговорност и да направя връзка между осъждането на режима и собствената си биография. Например - кога и как разбрах, че тоталитаризмът е лоша система, конкретно? Кога си дадох сметка, че заради моето семейство и биография, съм имал привилегии, които други са нямали? Как днес гледам на това? Познавам ли хора, които са имали друга съдба и друг път, именно защото идват от други семейства?
Това би направило разговора за миналото много по-автентичен и по-личен. Въпросът не е да забраним на хората, родени и израсли в среда на хора от тайните служби, да участват в демократичното управление на страната. Талантът и качествата на всеки са важни в общия ни път.
Но не е достатъчно, когато идваш от семейство с обременена биография, да кажеш – осъждам системата, но съм благодарен на родителите си за ценностите, с които са ме възпитали.
Можем да отидем една стъпка напред – осъждам системата, която е била подкрепяна и от моето семейство, в което съм израснал. Обичам родителите си, благодарен съм за това, което са ми дали – но си давам сметка, че те също са работили и поддържали този режим.
Това, струва ми се, е стъпката, която Васил Терзиев може да направи, за да помогне цялото общество да върви напред. Да направи връзка – между собствения си биографичен опит и общата оценка на системата. Да поеме лична отговорност, че той върви съзнателно по друг път, различен от този на бащата, дядото и семейството.
Това, ми се струва, е надскачане на тази „патриархална срамежливост“, което да позволи освен благодарност и любов към родителите (напълно нормални чувства) да имам и други.
"Всичките ни приятели са работили за ДС!"
Мисля, че това е някак ключово за нас. Преди няколко години водих много разговори с деца, чиито родители са работили на различни нива в системата на Държавна сигурност. Без да прибързвам с обобщенията, защото говорих все пак с ограничен брой, бях впечатлена, че повечето „деца“ не обвиняваха родителите си за това, което са извършили. Разказваха различни истории, но не ги обвиняваха, а по-скоро ги разбираха и благодаряха. В това отношение разликите с Германия са огромни. Преди години Рут Хофман написа книга за драмите на тези деца, за прекъснатите връзки между поколенията.
Затова си струва си да се разсъждава върху въпроса – доколко липсата на справедлив и обективен разказ за времето на комунизма, в който да има достатъчно място за разказа на жертвите, не е свързан с тази неосъзната (вероятно) съпротива на „децата на ДС“ и в тяхната привързаност към разказа на бащите – тоест на „извършителите“?
Тук ще отворя и още една скоба с подобни факти. Преди близо десет години водих много групови разговори по темата ДС. Това, което често излизаше на повърхността, е един парадокс – повечето осъждаха ДС като система, но на битово, лично ниво имаха други примери с хора от ДС и по-скоро благосклонно се отнасяха към тях.
„Оказа се, че всичките ни приятели са работили за ДС!“ Тази фраза дойде от жена от семейство, завършило през социализма елитна столична гимназия. Избягват тази тема в разговорите с приятели.
Те са помагали – за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. ДС е „чичо Гошо“.
„И без това загубихме доста приятели след промените“. Колкото повече се говори в групите, толкова повече се оказва, че ДС не са някакви хора извън групата – това са приятели, братовчеди, роднини. Те са помагали – за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. ДС е „чичо Гошо“, „братовчед ми A.“.
Тези хора са добри, правят услуги. ДС е нещо домашно. Възниква въпросът – дали тук не е трудността на говоренето – образът на „злото“, което ДС публично представлява – и невъзможността това „зло“ да се свърже с „домашния образ“ на съседа, съученика, приятеля. Като че ли една част предпочитат да запазят сигурността си по отношение на собственото минало и хората, настанени там.
Мисля, че и до днес живеем с това неудобство и с тази невъзможност да „преведем“ на достъпен език преживяванията си и да ги свържем с биографията на страната си. Това наистина не е просто. Липсва и подпомагаща среда, която да окуражава това търсене. Но тази среда я създаваме самите ние, с въпросите си, с начина, по който говорим с приятели и роднини.
Васил Терзиев има огромния шанс да не игнорира темата, да не се ядосва, когато му задават въпроси, а да осмисли собствения си път – именно през тази призма – и да ни разкаже за него, лично, чувствително, човешки. Аз лично му вярвам, че е способен на това. Това би бил шанс за всички нас.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
