„Медитация за това, което се случи по време на пандемията от COVID-19.“ Така режисьорите на „Една провинциална болница“ - Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева, определят документалната си лента.
На 7 април филмът, който събира истории от ковид отделението в болницата в Кюстендил, има прожекции в цяла България. Поводът е Световният ден на здравето и здравните работници, на които режисьорите на филма искат да кажат своето голямо „благодаря“.
„Една провинциална болница“ получава наградата на Екуменическото жури на фестивала в Карлови вари през 2022 г. След това филмът обикаля други европейски градове, преди да направи българската си премиера на „София филм фест“ през март тази година.
Част от събраните от днешните прожекции средства ще бъдат дарени на отделението по пулмология в болницата, където е сниман филмът. Целта е да се закупят електрокардиограф и инхалатори. В зависимост от интереса към прожекциите, екипът на филма може да разшири тази инициатива.
Как започва всичко
В началото на 2020 г. Илиян Метев и Златина Тенева работят по друг проект на медицинска тематика. Когато идва пандемията от коронавирус, става ясно, че работата по първоначалния им филм няма как да продължи.
Локдаунът намира Илиян в Англия, където той живее със семейството си. „Тогава просто усетих потребност да направим нещо полезно, каквото и да е то“, разказва той пред Свободна Европа.
Илиян познава немалко медици от работата по предишния си документален филм - „Последната линейка на София“ от 2012 г. „Струваше ми се, че лекарите не получават нужното внимание и уважение. Оттам се роди идеята да направим и „Една провинциална болница“ - нещо различно по темата за коронавирусната пандемия, с по-внимателен и човешки подход, отвъд статистиката и политиката.“
Златина веднага приема новата концепция, а скоро в екипа се включва и Иван Чертов, отначало само като оператор. Впоследствие става ясно, че той също има голяма творческа роля в осъществяването на контакти с пациентите и медиците при работата на терен. Така Иван става трети режисьор на филма.
При избора на болница екипът се спира на тази в Кюстендил, макар че и други заведения в страната откликват на идеята. „Златина беше много вдъхновена от директора на болницата д-р Величков, който я посрещна с голяма топлота“, разказва Илиян.
Да снимаш филм в ковид отделение
Първоначалната идея е филмът да се заснеме бързо, за да може хората да го видят, докато пандемията все още представлява глобален проблем. Плановете обаче се променят - Златина и Иван прекарват над 70 дни в инфекциозното отделение на болницата и приключват работата на терен едва през ноември 2021 г.
Всеки ден те заснемат реалните ситуации от ежедневието в отделението възможно най-непосредствено, без интервюта и коментари. След снимките изпращат материала на Илиян в Англия, с когото обсъждат кадрите в продължение на часове.
Постепенно режисьорите печелят доверието на медицинския персонал и пациентите. „С времето, което прекарвахме там, ставаше все по-лесно да ни се доверят“, разказва Иван пред Свободна Европа.
Според Илиян лекарите са мотивирани да участват в снимките, защото им се струва важно случващото се в едно ковид отделение да достигне до хората. Въпреки това работата на терен е съпътствана от много предизвикателни моменти - включително досег със смъртта.
„Беше трудно, но докато бяхме там, се мобилизирахме. В края на краищата, това е животът - в него участва и смъртта“, казва Иван.
„На този фон медицинският персонал беше един локомотив, който се движеше и работеше непрестанно. От време на време аз се чувствах слаб“, споделя още режисьорът.
Медицинският персонал беше един локомотив, който се движеше и работеше непрестанно.Иван Чертов
Има дни, в които екипът не може да се справи с поредното посещение в болницата. „Тръгваме натам с цялата ни техника и на завоя преди сградата просто завиваме, отиваме в някое село, сядаме и мълчим.“.
За тримата режисьори работата по филма е един дълъг процес на учене, който те още се опитват да осмислят напълно. „Документалното кино ни дава извинение да се запознаем с хора, които иначе не бихме срещнали“, казва Илиян.
„Дали ще е д-р Попов от филма, медицинските сестри, санитарите, пациентите. Това са случки, погледи, двоумения и всички тези неща ни дават огромно количество житейски опит и преживявания, които няма как да не ни променят.“
Уроците от „Една провинциална болница“
Директният сблъсък с историите в едно ковид отделение е много по-различен от това, което се вижда в медиите и в националната статистика за разпространението на заболяването.
„Всеки ден, докато бяхме на снимки, имаше новини, брифинги, статистики. Постоянно се цитираха едни числа. А ние бяхме вътре и познавахме 20, 30, 40 лица от тези числа“, разказва Иван.
„От самото начало ние не сме се стремили да отразяваме събития от пандемията, а по-скоро да погледнем вътре в хората, които се намират в тези ситуации.“
Усещането, което режисьорите искат да предизвикат у зрителите, е усещане за усилията, които са необходими, за да помогне един човек на друг. Не само медицински, но и човешки.
Екипът си спомня за ситуации, в които сестри и санитари отделят половин час, за да нахранят пациент с плодове. „Освен че правят всичко, което е необходимо, за да се спаси човешкият живот, те се опитват да направят по-леки тези трудни моменти на пациентите“, казва Илиян.
„Междучовешките взаимоотношения, надеждите и страховете - всичко това е в нашите кадри.“
Нашият филм дава възможност и спокойствие на хората да преосмислят през какво са преминали.Илиян Метев
Така „Една провинциална болница“ се превръща в универсален филм, който надхвърля контекста на пандемията. Затова и сега, когато светът е забравил за противоепидемичните мерки и ограниченията, зрителите все още имат нужда от такъв филм.
„Въпрос на памет е човек да се учи от случващото се“, казва Илиян и припомня, че някои от най-силните филми за събитията от Втората световна война са снимани десетилетия след нейния край.
„Нашият филм дава възможност и спокойствие на хората да преосмислят през какво са преминали, независимо какви политически позиции са споделяли по време на пандемията.“
„С филма ние отваряме врата не толкова към пандемията, а по-скоро към човека и неговите емоции“, добавя Иван. „Пандемията дава контекста, но главното тук е истинската човещина, която винаги има значение.“
