Когато получава покана да отиде в Киев, основателят на легендарната група "Подуене блус бенд" дори не се замисля. Преди години вечният борец за свобода Васил Георгиев - познат на всички като Васко Кръпката, е бил и в Прищина, Косово, пак с тези смели хора, които работят на горещи точки в цял свят. Веднага след 1989 г. той изпя "Комунизмът си отива", която се превърна в химн на движението за демокрация в България.
Поканата идва от българи, които работят за международна хуманитарна организация към ЕС. "Обичам да си слагам главата в торбата, нямам страх от нищо и тръгнах на едно голямо пътуване, което остави завинаги рана в сърцето ми", разказа пред Свободна Европа музикантът след завръщането си.
Той винаги е бил против войната, "винаги съм предпочитал „Фендер“ или „Гибсън“ пред „Калашников“, винаги съм бил мир и любов и не съм си представял, че ще доживея такава война". Но решава да отиде и да помогне, както може. А с какво може да помогне един музикант - "с музика, с послание, със зареждачка“.
"Не могат да разберат България помага ли на Украйна"
Пътят е дълъг - по охраняван и що-годе сигурен маршрут – от София до Варшава със самолет, оттам втори полет до Жешов, след това с влак до границата с Украйна. Следват 11 часа до Киев с друг влак - чист, удобен, дори луксозен. По време на пътуването няколко пъти се чуват сирени и далечни бойни действия, а край жп линията се виждат ракетни системи „Пейтриът“.
„Аз, дето съм пацифист, винаги - мир и любов, сега си виках: ей, какви хубави ракети, идва ми да ги прегърна. Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли…“, опитва се да се шегува Васко Кръпката.
Във влака пътуват предимно жени, защото мъжете нямат право да излизат от Украйна. До него седи възрастна украинка. В началото гледа малко скептично побелелия рокер, но щом разбира, че е българин, започва да го прегръща и да му плаче на рамото – за своя зет, който е убит във войната. Леля Дарина говори на украински, но когато не бърза, Кръпката я разбира, доста думи приличат на български, в смесица с руски и полски.
С младите хора, които среща – предимно студенти, разговорите са на английски.
„Основният въпрос беше, че те не могат да разберат България помага ли на Украйна или не", разказа музикантът. Младо момиче му задава директно въпроса възможно ли е българският президент да е казал, че Крим е руски. "Ами, викам – да, възможно е, даже спечели втори мандат… Но нали сега са избори, да не говорим за това…“, каза Кръпката.
Първото нещо, което му прави впечатление в Украйна - чистота, организация и задружност. Не е виждал толкова обединени хора - не е усетил нито умора, нито някакво друго чувство, освен възхищение, "защото хората наистина са много задружни, като братя и сестри се държат - във влака, на улицата, на опашката“. Човещината, която среща още от паспортната проверка, го обнадеждава, че "доброто ще победи в тази война".
Във влака през цялото време на екрани тече подробна информация какви помощи и компенсации могат да получават хората, как да кандидатстват, ако им е съборена къщата, ако е починал техен близък. С очите си вижда как държавата помага на хората и че парите, които идват от целия свят, отиват по предназначение.
О, ние не сме гласували за Зеленски, но сега влизаме в огъня за него!“
„В повечето случаи младите казват: „О, ние не сме гласували за Зеленски, но сега влизаме в огъня за него!“. Обединението и взаимната връзка, които вижда, му дават "страхотни надежди за Украйна“.
Виенското колело на надеждата
Макар в Киев да има постоянно военно присъствие, а някои места да са под охрана, животът в града продължава, когато няма въздушна атака или не вият сирени. По улиците се движат много коли, а автопаркът е като в България - съвременни европейски автомобили, разказва Васко Кръпката.
Украинците пестят ток, често електричество няма заради руските атаки, но от време на време пускат едно огромно виенско колело в центъра на Киев. На него никой не се вози, защото е лесно за отстрелване, издига се високо над сградите. "Но го пускат да върви, ей така – за да се вижда, че животът ще продължи, самият този жест дава надежда на хората, че животът е по-силен от войната“, казва Васил Георгиев.
На всеки 200-300 метра има указателни табели къде се намират бомбоубежищата – всички мазета и подобни помещения в града са разчистени и пригодени за целта. Преди войната градът има около 6 млн. население, сега 1-2 милиона от тях са напуснали, но останалите са си там. И са нужни много укрития. Когато завият сирените, хората веднага слизат - вече са свикнали, някои си вземат лаптопите и работят, докато отмине заплахата.
Васко Кръпката преживява един такъв момент – съобщават за опасност от дрон. Престоява с украинците в укритието около половин час. Не става свидетел на ракетна атака за краткия си престой там.
Отива обаче на емблематичния Стъклен мост в украинската столица, построен от кмета Виталий Кличко. Миналата година съоръжението беше обстрелвано от руските сили в отговор на удара по Керченския мост в Крим. Тогава, за щастие, ракетата се разбива на 10 метра от Стъкления мост, макар да нанася щети. Те обаче бързо са оправени и оттогава мястото е под строга охрана.
Именно там Кръпката се среща с българи, които живеят в Украйна и такива, отишли да помагат като доброволци, събират се и няколко украинци с българско самосъзнание, които говорят архаичен български език. Запознават се, говорят си, той им свири и пее.
Това привлича вниманието на екип на местна телевизия, който заснема репортаж за него.
„Аз им казах, да не обръщат внимание на официалната политика, защото властите ги е страх да си сложат главата в торбата. Но в България има много хора, които подкрепят Украйна, постоянно изпращат помощи и помагат много повече от държавата, която шикалкави", допълва блусарят. Не пропуска да спомене акциите на "г-н Манол Пейков, изпрати сума ти генератори, събра сума ти пари“.
Кръпката допълва, че в този момент се е усетил като посланик на Другата България, неофициалната, недържавната България. Усеща това като голяма награда, защото "цял живот се мъча да съм известен, да си купуват хората моите албуми, билети за концерти, но и да си остана на улицата, да си бъда един от хората на улицата“, казва той.
След импровизирания концерт на Стъкления мост, следва големият, който изнася вечерта в сградата на хуманитарната мисия. На песента „Ден след ден“ (Храстът казал на дървото…) има сълзи, макар някои хора да не са я чували, а на „Нека бъде светлина“ всички се прегръщаха", разказва Кръпката. И мечтае с тези песни да изнесе и концерт на победата - заедно с украински музиканти.
"Имам огромна рана завинаги в сърцето си"
„Толкова силно преживяване беше за мен е това, хем хубави чувства с хората, хем ужаса от това, което видях, от черната страна на войната", започва най-тежката част от разказа си Васко Кръпката.
В Буча и Бородянка, които са само на 20-ина километра от Киев, го води семейството на – Юрий - баща му е българин, майка му е украинка, жена му също. Преди години са живели в Ивайловград. В края на 2013 г. Юрий участва с голи ръце в проевропейския протест на Майдана в Киев, където няколко хиляди са застреляни със снайпери. Оцелява с късмет.
Когато войната започва през февруари 2022 година, Юрий има успешен бизнес и дърводелска работилница. Зарязва всичко, изпраща децата си далеч при родини и помага с каквото може.
В началото на руската инвазия украинците с хитрост спират километрична колона с бойна техника към столицата. Действат като в Средновековието - наводняват долина, като към малка река включват още една, и срутват един мост. Така руските танкове затъват. През това време украинците успяват да изкопаят окопи в близко курортно селище и да започнат истинската отбрана на Киев. Буча и Бородянка обаче са окупирани – за 33 дни, които се оказват напълно достатъчни за истински погром.
„Когато влязохме в Буча, ми спря сърцето. И имам огромна рана завинаги в сърцето си от това посещение, защото видях, че са го сринали, няма жилищна сграда, всичко е руини, с малки изключения“, разказва Васко.
Няма обяснение защо всички сгради, които не са срутени, са опожарени или обстрелвани. От тях са останали само обгорели скелети. Сигурно е едно - че всичко е ограбено - жилища, магазини, аптеки. Разказват му историята за местен жител, който купил на кредит 100 камиона за нов логистичен център. На тях руснаците натоварили всичко, което са могли да изнесат от домове и магазини, докато хората са били или убити, или са се укривали в мазетата.
Най-трогателната история, която Юрий му разказва, е за свещеника в църквата в Буча, когото руснаците пощадяват, стреляйки покрай него и по красивата бяла сграда. Но убиват стотици хора. Лично той погребва край черквата 172-ма души.
„Представяте ли си – с една лопата този човек е погребал 172 човека в двора на църквата, защото не е могло да ги погребе в гробището, което също е било окупирано и всяко движение е било под обстрел. Сега този човек е един от героите на войната, а убитите са ексхумирани и положени, както трябва, в гробове. Тази история напълно ме срази“, разказва със свито сърце Васко Кръпката.
Затова, завръщайки се от Украйна, най-вече от Буча и Бородянка, се радва на всичко в този живот.
Само да не дава Господ Русия да ни освобождава, да не дава Господ Русия да ни обединява
„Дори на разделението - всеки си има мнение, единият е от „Левски“, другият от ЦСКА, единият е за Путин, другият за Зеленски. Само да не дава Господ Русия да ни освобождава, да не дава Господ Русия да ни обединява, да не дава Господ войната да стигне до нас. Така че да се държим за свободния свят, за свободна България, свободна Украйна, Свободна Европа!“.
Музикантът обаче остава вдъхновен от духа, който има в Украйна. Признава, че не разбира от военно дело, въпреки че в казармата е служил в танков полк. Но вярва, че в една война най-важни са не бомбите, не оръжието - най-важни са хората с тяхната мотивация.
За Васко Кръпката хората, които подкрепят руската агресия, нямат сърце. Чуди се и каква е мотивацията на руснаците в тази война - "да завземат чужди територии, като си имат толкова свои, защо им трябва това нещо?"
Украинците отбраняват своята родина, своята земя, своите деца. "И тази мотивация според мен ще спечели войната“, вярва музикантът.
