Две събития съпътстваха националния празник 3 март.
- Главен режисьор на Народния театър и негов директор преди 20-тина години експлодирал здраво и надраскал една врата;
- Гражданин вдигнал тежък чук и натрошил плочата, която ни съобщава, че сме благодарни на една армия окупатор от 1944 година.
Тези два акта са по-съществени знаци за състоянието на нацията от веселяшките ръченици и поучителните речи на миролюбивия президент. Това, което последва от тях, беше обичайното замазване и на двете истории - с аргумента за нуждата от политическа неутралност, в случая на култура, изкуство и прочие. И напомнянето да помним, че трябва да помним, за което в руското посолство вероятно има чиновник на щат.
Протестите и циментираният символ
На гражданите през няколко години им писва и протестират на улицата срещу поредната партия и президент. Излизат, но заразният символен баласт остава там като циментиран фон на действията им. Ако той бъде прочистен, хоризонтът ще се проясни, въздухът ще олекне, ще се диша по-свободно. В този символен контекст може да се ходи с потиснато несъгласие, с наведена глава, а може и вдъхновено да се пълзи.
Празникът 3 март ще бъде променен, в това няма съмнение
Празникът 3 март ще бъде променен, в това няма съмнение. Вече не става дума дали, а защо още се занимаваме с тази нелепост. Датата „3 март“ отдавна е само повод да се пита откъде накъде „3 март“ и да се повтаря, че трябва да се смени.
За да се заличи очевидният абсурд „3 март“ обаче, ще трябва да се действа като главния режисьор и гражданина с чук – да се политизира рязко сферата на националните символи и да се проведе санитарна акция.
Политизирането е състояние на изострена полемика. В случая обаче е достатъчно подсещането, че повечето значими лидери на България са смятали Русия за безскрупулна имперска сила, брутална, безогледна и архаична като степна орда. Не Австро-Унгария, не и Великобритания, които са били жестоки по своему, но с някаква идея за далечна цел. Тук идея няма, има всеядност, изобразена добре в символа на руската мечка, която руснаците жизнерадостно обожават.
Коалиция срещу махането на един паметник
За „3 март“ мярката е ясна – сменя се датата. Но с т.нар. Паметник на Съветската армия е по-сложно. Българските проруски сили включват президент, БСП, "Възраждане", след тях се нанизват отломки на националисти и социалисти и така групата набъбва.
Точно в такава ситуация е нужно някой да изтрещи като Александър Морфов или да размаха чук. Но какво всъщност е направил Александър Морфов? Драснал на вратата на PR-ката нещо доста невинно в сравнение с шумното изказване на Иван Костов преди 20 години, който обяви ДПС за проклятие.
Българските проруски сили включват президент, БСП, "Възраждане"
Каквото и да е ДПС, България се придържа към ред конвенции, които изключват официалното му третиране като проклятие. Но конвенции за послушание пред руско-съветския баласт от мрачни символи на срама и послушанието няма. Има една нахално приповдигната посланичка, която дразни и без да говори, само с името, с фотографията си и с факта, че се върти някъде наоколо.
Българските социалисти, националисти, един объркан президент и една посланичка са коалиция срещу сваляне на злочестия паметник и промяна на датата на националния празник. И разбира се смяната на имената на редица улици като „Аксаков“, „Граф Игнатиев“, „Дондуков“ и още десетина само в столицата. За промяна на този разкалян културен фон явно е нужна експлозия, скандал в Народния и трошене на плоча.
Основна теза на "коалицията"
До какво се свеждат стенанията на тази коалиция на руското присъствие в съвременна България? До настояване „да се помни“, „да не забравяме“, „да ценим „историческата си памет“. Ама нали точно за това става дума?
България държи тези три групи символи не заради будна историческа памет, а тъкмо обратното, поради едно лениво съзнание, един полусън, в който тъкмо паметта се разкисва като памет на безпаметен руски мужик. Тази памет може и да се пробуди, ако някой драсне нещо по врата в Народния театър или изкърти досадната плоча.
В съвременните схващания паметта се обвързва по най-пряк начин с преживяване за време, което познаваме от Марсел Пруст, Вирджиния Улф, Уилям Фокнър, модерната класическа музиката след Вагнер и Малер. Това преживяване, наричано от някои „времесъзнание“ е жива реалност. Потокът представи в него е като наелектризирано тяло. От тази позиция то вътрешно отделя онова, което ще задържи, от друго, което ще потъне в забрава.
Паметта, която поддържа руските символи
Тази перспектива е валидна и за политическата общност, за групи човешки индивиди, които вземат своите дела в собствени ръце и изграждат институции на самоуправлението си. Политическата общност не може да има безразлична към съдбата си памет като склад за дървен материал. Паметта не е обективна наличност като печка и пералня в кухнята. Тя се формира в зависимост от състоянието на нещата в настоящето и изконна насоченост към бъдещето.
Паметта се формира според състоянието на нещата в настоящето и представата за бъдещето
Групи хора помнят избирателно и са ориентирани към онова, което ще осигури ако не просперитета им, то поне достойнството им. Видяна по този начин, паметта, която поддържа руските символи в България, е затлачена и вкисната. Подобно състояние е по-скоро отказ от памет. Затова аргументът за помненето и паметта, с които се мотивира съхраняване на руски окупационни символи а реплика на руски имперски интерес.
И ако драскането по врата и чукът в плочата не са достатъчни, варварската разруха на Украйна не е ли? Какъв по-тежък чук от този, забит в сърцето на цял един свободен народ?
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
