Купчина кашони, пълни с чували за трупове, посреща посетителите на входа на централата на Движението на украинските жени ветерани, най-голямата организация на жени войници в Украйна.

Празните чували са готови за изпращане в Бахмут, град в Донецк, където от месеци се водят смъртоносни боеве. "Това е, което правим почти всеки ден", казва пред РСЕ/РС Елена Харченко, служителка, която отговаря за логистиката.

Дълъг коридор, който минава през щаба, води до няколко склада с военни и хуманитарни материали, работилница за производство на дронове, стая за плетене на защитни мрежи и голямо помещение, където доброволци шият женски военни униформи.

Всичко това заминава най-често при жените на фронта, които към момента са близо 5 000. Една от тях, лейтенант Любов Плаксюк, се намира на над 600 км източно от столицата Киев - в село Яцковка, Донецк.

Докато подготвя документите, с които ще може да отведе поделението си на поредната битка на фронта, Плаксюк прави почивка за цигара, и говори пред РСЕ/РС по телефона.

Професия "защита на родината"

Плаксюк е първата жена, която оглавява артилерийско подразделение на украинската армия. Тя се сражава във войната от сутринта на първия ден - 24 февруари. Оттогава казва, че нейното поделение е подложено на "непрекъснат тотален обстрел".

По думите ѝ ситуацията около Кременна, ключов логистичен център в съседната област Луганск, който украинците се опитват да си върнат след успешната си контраофанзива в съседната Харковска област, е "под контрол, но доста трудна".

"Не е лесно да се воюва срещу противник, който превъзхожда както по численост, така и по въоръжение и не се интересува от това по какво стреля", казва тя.

Любов Плаксюк има принос в освобождаването на Лиман през есента, важен железопътен възел в Донецка област, както и на други населени места. Сега отговаря за артилерийското разузнаване и всекидневно работи с артилерия и дронове.

"Изпращаме нашите малки птички, които летят малко по-далеч, отколкото можем да видим, търсим тези, които имат нужда от малък подарък, и унищожаваме врага", казва Плаксюк със смях.

Преди повече от 7 години, когато е още на 20, тя напуска работата си като учителка по история, след като училището, в което работи, е закрито. Тогава решава "да преследва мечтата" си да се присъедини към армията.

"Има една професия, която се нарича защита на родината, и това е, което правя сега", казва тя.

Плаксюк е една от двете жени в своето подразделение. Полът ѝ "не играе роля", казва тя и добавя, че подчинените ѝ мъже я "уважават напълно" заради професионализма ѝ. "Аз съм там, където съм, защото се стремях към това", казва лейтенантът.

"Животът не ме беше подготвил за това"

На повече от 1100 км на запад, в град Устилух на границата на Украйна с Полша, 26-годишната граничарка Алина Панина извършва митнически проверки с помощта на куче сапьор, порода кокер шпаньол.

Панина казва пред РСЕ/РС, че винаги се е интересувала от работата с кучета, както и че от дете е искала да направи кариера в униформа. За разлика от Плаксюк обаче никога не е очаквала да се окаже в епицентъра на войната. "Животът не ме беше подготвил за това, което щеше да се случи", казва тя.

Когато Русия започва пълномащабната инвазия през февруари, Панина се намира в Мариупол, градът на Азовско море в Донбас, който беше превзет от Русия след няколко месеца разрушителни битки. Тогава тя работи на пристанището, където проверява товари за контрабанда.

Малко след като първите руски ракети удрят Мариупол, тя получава заповед да се присъедини към силите, които защитават по-малкия стоманодобивен завод в града, известен като "Азовмаш", а след това се премества в металургичния комплекс "Азовстал".

Вторият със своите бункери и тунели седмици наред играеше ролята на крепост, в която се укриваха последните украински военни, защитаващи Мариупол. Панина е една от тях. Тя се грижи за останалите бойци и готви заедно с други жени до последния ден. "Казваха, че видът ни им дава надежда", казва тя за украинските военни.

В средата на май Панина е сред стотиците войници, които се предават на руската армия. В продължение на четири месеца и половина е държана в плен в известния затвор в Донецк "Оленовка", контролиран от Русия, където десетки пленници са убити при смъртоносен удар през юли.

Там тя живее в "нечовешки условия" с още 28 жени в килия, предназначена за четирима. Но най-тежко е било "да бъдеш откъснат от външния свят", казва Панина.

Тя е освободена заедно с над 100 украинки в рамките на мащабна размяна на затворници през октомври. Следват няколко дни пътуване със завързани очи обратно към дома през руска територия. Съпругът ѝ - също войник, с когото е живяла в Мариупол, остава в руски плен.

"Станах по-издръжлива и силна, отколкото някога съм предполагала, че е възможно", казва Панина, "но научих, че мъжете също плачат, когато гледат как другарите им умират всеки ден."

След кратка почивка и рехабилитация тя решава да се върне на военна служба, за да направи "каквото може, за да доближи победата".

"Все повече неща за критикуване"

Обратно в щаба на Украинското движение на жените ветерани в Киев двама войници - мъж и жена с прякори Монк и Бамби, се връщат от зона на военни действия, за да съберат провизии.

Наред с това, те получават новогодишни подаръци за жените войници, дарени от партньорска организация. Те включват болкоуспокояващи, лекарства, кремове против измръзване, мокри кърпички, бинтове. Елена Харченко добавя и ръчно изплетена кукла на жена войник към всяка чанта.

"Украйна се движи напред със свръхбързи темпове. Доказахме, че бихме могли да устоим на руското нашествие, но всичко това не е достатъчно, за да ни гарантира скорошна победа", казва Катерина Приймак, заместник-ръководител на Движението на украинските ветеранки, седнала във фотьойл в средата на оживения офис.

Днес Приймак управлява в организацията екип от близо 500 души. "Възрастта и полът не играят никаква роля в мотивацията за борба", казва тя.

Но пътят ѝ до тази позиция не е лек. Тя е едва на 21 години, когато Русия разпалва напрежението, довело до началото на войната в Донбас през 2014 г., след протестите на Евромайдана, които свалиха от власт приятелски настроения към Москва президент Виктор Янукович.

След Евромайдана тя и хората около нея почувствали, че "ако не поемем борбата, ще загубим правото на свобода на съвестта, на самоидентификация и на формиране на мястото, в което живеем", казва тя.

Тогава се записва в доброволчески медицински батальон и прекарва 11 месеца, служейки като фелдшер на фронтовата линия. По това време украинската армия е обхваната от корупция, липсват доставки на основни консумативи, а повечето военни са открито враждебни към жените.

"Непрекъснато чувахме фрази като: "Войната не е място за жени", "По-добре си останете вкъщи с децата" или "Когато една жена загине, моралът на всички се губи", казва тя.

До 2018 г. украинското законодателство не позволяваше жените да бъдат назначавани на бойни позиции, казва социологът Анна Квит , която от 2015 г. изследва украинските жени войници за проекта Invisible Battalion (Невидим батальон).

В резултат на това доброволките са били зачислявани като готвачки, чистачки или счетоводителки, дори ако са участвали в бойните действия като снайперисти, оператори на гранатомети, войници-разузнавачи или артилеристи.

Тази правна дискриминация, казва Квит, лишава повечето жени, участвали във войната в Донбас, от достъп до социални или военни придобивки, военни награди и възможности за кариера във въоръжените сили.

Сега, когато правната дискриминация е отстранена, главно благодарение на застъпничеството и натиска от страна на гражданското общество, остават множество проблеми и се появяват нови.

Фактът, че украинските военни са започнали да издават униформи за жени след почти девет години война, е "знак за напредък", но също така показва, че "дори основна инфраструктура не е подготвена за жените", казва Квит.

Приймак, която е прекарала две седмици, служейки като медик по време на украинската контраофанзива в Херсонска област, казва, че украинските жени войници са влезли в светлината на прожекторите след "години на невидимост".

Въпреки това "интензивността на военните действия засилва архаичните първични инстинкти и това се отразява на правата на жените", казва тя. "Войната е труден момент за критика, но с напредването ѝ има все повече и повече неща за критикуване".

"Всички тези мъчения"

Според Квит въпреки постепенните промени в статута на жените в армията, сексуалният тормоз не е добре дефиниран в украинското законодателство. По нейни думи все още няма съответни процедури за справяне с него в армията и той остава недостатъчно докладван.

Оксана Григориева, съветник по въпросите на равенството между половете на командира на Сухопътните войски на украинската армия, казва, че "на фронтовата линия няма никакъв тормоз", както и че "жените в армията карат мъжете да разкрият по-добрата си същност".

По нейни думи от началото на пълномащабната руска инвазия са получени съобщения само за два случая на тормоз или дискриминация по полов признак.

Повечето от усилията ѝ са съсредоточени в преодоляването на последиците от руското сексуално насилие в районите, отвоювани от Украйна. Там е необходима рехабилитацията на войници с посттравматичен стрес, включително такива, които са били в руски плен.

"Убеждението, че армията не е място за жени, е остатък от съветския манталитет", казва Григориева. Жените са "голям ресурс за всички нива на армията".

Приймак държи да подчертае и заслугите на украинските жени, които "са се борили за правата си, както са се борили за страната си". Без тях украинската армия щеше да има много по-малко жени и нямаше да бъде това, което е днес, казва тя.

"Може би трябва да преминем през всички тези мъчения, за да продължим да се развиваме като общество", добавя. "В противен случай ще престанем да съществуваме като нация и държава".

По информация на заместник-министърката на отбраната Анна Маляр в украинската армия днес членуват близо 50 000 жени, което я прави една от най-феминизираните въоръжени сили в Европа.