"В самотата на памуковите полета". Как напрежението дойде още преди спектакъла

В рамките на няколко дни се каза почти всичко, което би могло да се каже за предстоящото гостуване на постановката “В самотата на памуковите полета” на Тимофей Кулябин. Почти.

Но какво все пак ще гледат зрителите, които са успели да се сдобият с билет? И откъде дойде напрежението около казуса “Да бъдеш Джон Малкович в България”?

Френската пиеса

“В самотата на памуковите полета” е пиеса от 80-те години, писана от френския автор Бернар-Мари Колтес. Днес тя е абсолютна съвременна класика.

Издадена е на български език в превод на Светлана Пенчева и е поставяна през 1992 г. под режисурата на Здравко Митков и с участието на Андрей Баташов.

В по-близкото минало към нея беше посегнал и Веселин Димов, в рамките на независимо представление.

Заради биографията на автора и още повече заради факта, че той умира вследствие на СПИН през 1989, две години след първата постановка на “Полетата” във Франция, често се изтъква (хомо)сексуалният заряд на текста.

Пиесите на Колтес обаче предизвикват по много повече начини.

“В самотата на памуковите полета” представя двама герои – Дилър и Клиент. Представя, не разказва. Те говорят много и правят малко. Така и не се разбира какво точно се продава. Натрапва се усещането, че биха могли да търгуват с всичко, в това число и със самия живот. Човешките отношения са сведени до пазарна размяна. Търговец-клиент, човек-животно, мъж-жена, бял-черен - всички тези двойки се разполагат по тънката и всъщност опасна граница на размяната. Колтес се занимава с напреженията. Не със сблъсъка, а с всичко онова преди него – мисленето, страха, желанието, насилието преди насилието.

Пиесата завършва, преди Дилърът и Клиентът да изберат оръжията си.

Колтес не прави социално-политически театър, защото никак не му допада да мисли за театъра като инструмент. Което обаче не означава, че сляп за икономическите и идеологически напрежения, на които се подчиняват както чувствата, така и разумът, и под които винаги прозират големите човешки въпроси. Самотата в света, липсата на общуване, отношението ни към непознатия, чужденеца, към маргиналния човек.

Представете си средата, в която е възможен подобен автор. Не са нужни задълбочени познания по културни политики, за да разберем, че средата във Франция по времето на Колтес все пак е позволила той да осъществи ако не истинска театрална революция, то да утвърди новото.

Българската постановка на Здравко Митков от 1995 г. също е осъществена с подкрепата на Френската асоциация за артистични прояви към Министерството на външните работи на Франция.

Днес текстовете на Колтес продължават да не са “лесни” и ги играят холивудски звезди.

Българската сцена

Вече едно десетилетие финансирането на българските държавни културни институти в областта на сценичните изкуства се случва на принципа на делегираните бюджети. Това ще рече, че за да бъдат подкрепени с публични средства, те трябва успешно да продават билети.

Към момента срещу всеки лев приход от собствена, не гостуваща, драматична продукция театрите получават още три, за да посрещат разходите си. По закон това се случва само ако средната цена на билета не надвишава 20 лева.

Така едновременно се ограничават и стандартизират цените, но и силно се насърчава търговският елемент в програмната политика на съответния институт. Резултатите са спорни, както по отношение на самоиздръжката на театрите, така и по отношение на качеството и оригиналността на продукцията им.

За т. нар. “халтура” се говори от доста повече от 10 години, разбира се. И не е пазарният успех това, което определя дадено представление като “халтура”.

Пазарният принцип обаче не се вълнува от качествата и залога на продукциите. Когато с него се обвърже и публичната подкрепа, изобщо не е учудващо, че театрите залагат на развлекателни представления, с участието на поне един или двама актьори, популярни от телевизията. Не е странно, ако театърът все повече имитира киното и телевизията, а защо не и да адаптира за сцена филмови и телевизионни сюжети, което така или иначе вече се случва нерядко по света.

В този смисъл присъствието на Джон Малкович на сцената на Народния театър е на първо място пазарен успех. Макар за това представление поне по два критерия да не може да се отпусне субсидия, гостуването на постановката се явява в съзвучие с общата културна политика.

Какво казваме, когато казваме, че нещо е нормално

“Е, колко очаквахте да струва да гледате Малкович?!” казаха някои по повод ценовия диапазон на билетите. Сравниха го включително с концерт на Мадона. Други изтъкнаха, че недалеч от София, в Атина билетите за същото представление в рамките на същото турне струват между 10 и 4 пъти по-малко.

Там е работата, че ако се съгласим, че е нормално минималната работна заплата едва да стига за две от по-лошите места на партера на театъра, значи казваме, че Народният театър категорично не е за всички. Не е за всички не по силата на вкуса или предпочитанията им. Тя не е и за щатните актьори и служители в държавните и общински театри, ако разчитат единствено на заплатите си. И не, няма значение, че продукцията е гостуваща, и че за нея няма да се начисли субсидия. Няма значение има ли спонсори.

Същественото е, че тъкмо пространството на Народния театър радикално изключва огромна част от гражданите на социален и икономически принцип. Идеята на това изобщо да имаме държавни и общински културни институти по условие е обратната – широк достъп, включване на максимално голяма част от населението в културните процеси. Не само за удоволствие, а защото те са част от обществения дебат.

Какъв живот искаме? Каква политика?

Сред популярните позиции от последните дни беше и тази, че една холивудска звезда не може да е най-важният проблем в България. Не и докато има корупция например.

Представете си общество, което има навика по-често да проверява кой играе в даден спектакъл. И малко по-голяма част от него има вероятност да забележи например, че Ингеборга Дапкунайте, която играе редом с Джон Малкович в постановката на Кулябин, е и Маруся в “Изпепелени от слънцето” на Никита Михалков, и нещастната съпруга на героя на Брад Пит в “Седем години в Тибет”. Не е ли по-вероятно такова общество да следи и да разбира по-добре парадоксални социални отношения, геополитически конфликти, корупционни скандали?

Колтес може да не иска да вижда театъра като инструмент. Само че културата е и това, независимо дали ни харесва. В България именно отсъствието на смислени политики оставя телевизонните шоу програми с известен бенд като единствена възможност и по този начин дава власт на водещите и сценаристите им. Която после се легитимира и през парламентарни избори.

При само три дати и капацитет на залата от 780 места, така или иначе няма как всички да гледат постановката на Тимофей Кулябин. Но дебатът, който си заформихме, и конфликтите, които се очертават в него, ни засягат, независимо дали ходим на театър.

Когато няма “място за разум”

В друг свой текст Колтес пише:

“Размяната на думи служи само за печелене на време преди размяната на удари, защото никой не обича да бъде удрян и всеки обича да печели време. Според разума има видове, които не бива никога да се срещат насаме. Но нашата територия е твърде малка, хората – твърде много, несъвместимостите – твърде чести, часовете, тъмните и безлюдни места – твърде много, за да има място за разум.”

Представете си как бихме му се сторили и колко близо сме до края на пиесата.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.