Днес седем партии в парламента не могат да се съгласят за коалиция и правителство. Това обстоятелство пак развърза потоци от обичайно за тези случаи празношумно публично говорене.
В постродилния период на демокрацията празношумното говорене породи лавина от безсмислици, приемани най-сериозно в дълги периоди.
Най-напред, като писък на новородено по силата на шума, но особено по дълбочина на смисъла си, беше възвестена формулата за „незабавна смяна на системата“.
Скоро тя беше заместена с „национално съгласие между партиите“ и шедьовърът на 1990-те - „правителство на националното съгласие“.
Национално съгласие е куха тавтология, всяка нация е тип съгласие. В по-модерни времена то се кодифицира обикновено като конституцията. Конституцията, всяка конституция, предвижда структури и процедури, по които общността е съгласна да живее.
Идеята за особено правителство, което да е не друго, а на националното съгласие, е недоразумение, злоупотреба с думите
Самият парламент е институция, т.е. съгласие, а всяко правителство е дори съгласие от още по-висок ред. И идеята за особено правителство, което да е не друго, а на националното съгласие, е недоразумение, злоупотреба с думите. В онези времена на невръстно говорене за публични институции това беше разбираемо.
По-късно се появиха и други празношумни творения. Например „конституционно закрепен неутралитет“ - един вид обявяваш се за неутрален, макар да не знаеш дали някой ще се съобрази с това.
Или идеята от 1992 г., че българската външна политика ще бъде не друга, а суверенна, това е нейната специфична програма. Външната политика сама по себе си е способността за суверенитет. Та оттук и идеята да приемеш такава специфична програма нищо не значи. Все едно да кажеш, че желязото, което вадим от мината край нашето село, е не друго, а метално (уточняваш, че не е от памук или пластмаса).
И така нататък, празношумното говорене си е неизменна характеристика на политическата публичност. Тя, с повод и без повод, сменя системата, излъчва правителство на съгласието (какво ли би било на несъгласието), току почне да настоява за президентска република.
В последните години празношумното говорене се втренчи в референдуми, за щяло и нещяло. Негова любима тема е „свикваме Велико народно събрание“ и „приемаме нова конституция“.
"Новият обществен договор" на ГЕРБ
Днес по повод опитите за правителство ГЕРБ, получила по право първи мандат, влезе набързо, сърцато и решително в нов епизод на празношумно приказване. Новата стара идея е „нов обществен договор между партиите“ за правителство.
„Обществен договор“ е строг израз в политическата философия след Хобс и няма смисъл извън нея. Договорът е символна фигура. С нея се казва, че човешките индивиди избягват самоунищожението си само, ако се съгласят на политическо представителство, което лежи в основата на държавата. Такъв договор не се сключва реално, никога и никъде не е бил „подписван“, тъй да се каже.
Метафората казва, че за да се съхранят, хората сякаш са съгласни за общи правила и управление, те сякаш са обвързани с договор. Така модерната политическа философия работи с широки метафори, зад които няма фактически събития.
Основното сякаш-съгласие поражда политическото представителство, нещо вече видимо и реално. То на свой ред се практикува чрез специални организации, партии. Идеята, че партиите, които възникват в резултат на обществения договор, ще сключат свой, нов обществен договор, е дълбоко неграмотна, направо невнятна.
Идеята, че партиите, които възникват в резултат на обществения договор ще сключат свой, нов обществен договор, е дълбоко неграмотна
Със същия успех от ГЕРБ могат да предложат „нов обществен договор“ за посоката на южния вятър или атмосферното налягане по протежение на магистрала "Хемус".
Така обаче се освежава традицията на празношумното говорене. Хората слушат, новините съобщават, медиите коментират, анализаторите умуват и оценяват, а ГЕРБ се държи като автор на Песента за Роланд.
Любопитен въпрос в поредното празношумие е защо след толкова години избори, власт, медиен монопол и безпрецедентно задържане във фокуса на публичното внимание слушаме същите безсмислици.
Те, на първо място, подсказват, че в ГЕРБ или няма дори едно лице, което да се е образовало в елементарни положения на утвърдената в културния свят политическа лексика. Или това не ги интересува, не им пука, казваш там нещо шумно и празно и така я караш. Или, най-вероятно, редките екземпляри на средно образовани политически функционери не смеят да коригират председателя си.
Последното предположение означава, че кризата с мандатите няма да се реши, ако от страната на „новия обществен договор“ е такава партия, с такава образованост, с такъв инстинкт за празношумно политическо битие.
ГЕРБ е симптоматичен феномен в най-новата история. За да е успешна, трябва да бъде водена еднолично и да следва произволите на лидера си, те печелят гласове.
Но когато е на власт, трябва да управлява, т.е. да развива нива на рационално поведение. Тези две страни изглеждат трудно съвместими, но не са. Те се срещат в устойчив корупционен възел, който формира вътрешният „обществен договор“ на феномена ГЕРБ.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
