Андрей Епов превозва пътници до малкото сибирско село Букачача с автобус от най-близкия голям град, регионалната столица Чита. Разположението на селото с 1200 жители дълбоко в тайгата го прави трудно за намиране, а според местните животът в него е дори още по-труден.

Непредизвиканата руска инвазия в Украйна и последвалата я мобилизация допълнително изострят проблемите в Букачача. Селото се намира в Далечния изток на Русия и по-точно - в Забайкалски край, Сибирски федерален окръг.

Значителен процент от мъжете в активна възраст в селото вече е засегнат от мобилизацията на войници за фронта, обявена от руския президент Владимир Путин през септември.

"Властите забравиха за Букачача. Сетиха се чак сега, по време на мобилизацията", разказва Епов между телефонните разговори, които води с местни, търсещи място в неговия автобус.

Шофьорът се съгласява да разговаря със екип на сибирската служба на Радио Свободна Европа, който пътува из отдалечени райони на Русия, за да проследи въздействието на войната и мобилизацията в малки населени места като Букачача.

Подобно на други подобни селища, тук заводите от съветската епоха също отдавна са затворени, а перспективите за кариера пред младите хора са предимно във въгледобива.

За да илюстрира ситуацията в Букачача, Епов прави сравнение с украинския пристанищен град Мариупол. Той беше превзет от руските сили след изтощителна обсада и чести бомбардировки и сражения със съпротивата, оставили града в руини.

"[Животът] в Букачача е като след война", казва Епов. "Има само една разлика: те ще възстановят Мариупол, докато ние живеем в руини и ще продължим да го правим."

Няма кой да доставя вода

Сред засегнатите от мобилизацията се оказва един мъж, който преди да отиде на фронта в Украйна, е снабдявал жителите на селото с вода, включителното и по-възрастните. Липсата на шофьори, които да доставят вода на местното население, беше потвърдена през октомври от местните власти пред руския сайт Chita.ru.

Това накара възрастните хора в Букачача, като Наталия, да сами да носят пеша кофи с вода от кладенец, разположен на няколко километра от домовете им.

"Все още е зима, а тук няма кой да чисти улиците, затова е заледено. Не е лесно да мъкнеш кофи", споделя Наталия, настоявайки в репортажа да бъде споменато само малкото ѝ име.

Жената разказва, че местните са се опитвали да намерят заместник на мобилизирания шофьор на водоноска, но кандидатите се оказали или алкохолици, или пенсионери.

"Можете да преговаряте с частни лица и те ще донесат вода - срещу 150 рубли (2,50 долара) за резервоар. Но откъде да вземем толкова пари", недоумява Наталия, която е работила в местен магазин преди да се пенсионира.

Дъщеря ѝ и внукът ѝ живеят в град Чернишевск, който се намира на около 50 км южно от Букачача. Наталия не крие притесненията си, че скоро синът на дъщеря ѝ също може да бъде изпратен на фронта.

"Той има двама съученици, които са загинали в Украйна. Единият беше погребан наскоро. Той беше наборник", казва тя.

По повод обещанието на Кремъл да не изпраща повече наборници да се бият в Украйна, Наталия добавя: "Това са само думи. На практика ги [изпращат]."

Нейната съселянка Ирина пък разказва, че 27-годишният ѝ син Гера вече е бил мобилизиран. Преди това той се е занимавал с основния поминък тук - добив на въглища.

"Както всички останали, той беше взет от вкъщи, натоварен на автобус и откаран", казва жената, която също разкрива само малкото си име.

Ирина допълва, че синът ѝ сега е базиран в южния руски град Ростов на Дон и "транспортира оборудване оттам" до другата страна на украинската граница на около 200 км.

"Той беше неутрален по темата за войната, но когато му предложих да се опита да се спаси от мобилизация, той отказа", продължава тя. "Каза, че ако родината го повика, ще се бие. Повече не се опитвах да го убеждавам."

"Виждате ли какви патриоти сме"

Войната в Украйна е оставила следи и по местната училищна автобусна спирка. Латинските букви "Z" и "V", възприети от поддръжниците на Кремъл като провенни символи, са изписани върху навес до училището в Букачача.

"Виждате ли какви патриоти сме", казва през смях Галина, местна жителка, която също говори при условие, че ще бъде публикувано само малкото ѝ име.

"Никой не споменава факта, че спирката не е използвана повече от година. По-рано беше предназначена за училищния автобус. Сега нямаме шофьор."

В местното училище в Букачача са записани около 200 ученици. Учителката по история Елена Грицко разказва, че сред възпитаниците ѝ има много талантливи деца, които печелят награди в редица състезания. По думите ѝ училището обаче страда от остра липса на финансиране и ресурси.

"Нашият учител по физическо купува топки за своя сметка... Повечето компютри са остарели и не работят... И най-важното - нямаме интернет. В селото почти няма мобилна комуникация, а интернет има само през нощта. И то не винаги", казва тя.

Липсата на надежден интернет затруднява спазването на задължителната учебна програма. Включително и новите изисквания за това как да се преподава за войната в Украйна, която Кремъл евфемистично нарича "специална военна операция".

"Трябва да работите по специални ръководства, които трябва да се теглят всяка седмица [от интернет]. Това са игри, планове на уроци. Понякога можете да ги изтеглите, понякога - не", добавя учителката.

Грицко казва още, че около две дузини роднини на ученици в местното училище са били включени във войната срещу Украйна, деветима от които след това са се завърнали в селото.

"Селото ще остане без хляб"

Сред онези, които не са се завърнали от войната в Украйна, е собственикът на пекарната в Букачача. Тя замества местната държавна пекарна, която е изгоряла през 90-те години на миналия век.

Преди няколко години Владислав Ахмадулин поема управлението на пекарната от майка си Татяна и баща си, които я отварят около две десетилетия по-рано.

"Печенето на хляб е моето призвание", казва Ахмадулина. "Но скоро може да се наложи да затворя пекарната. Вярно, тогава селото ще остане без хляб, но вече физически ми е трудно, а не се знае дали синът ми ще се върне от Украйна."

Ахмадулина казва, че синът ѝ е бил мобилизиран в края на септември, получавайки известие, докато е транспортирал брашно за пекарната от Чернишевск.

"Той поиска да му бъде позволено да донесе [брашното] в селото. Те отказаха. Трябваше сами да намерим шофьор и да доставим брашното оттам", казва майката на Владислав.

Тя добавя, че синът ѝ вече е служил в руската армия и е смятал за свой дълг да се запише и сега.

"Според мен това не е задължение, а страх от това как съседите ще те гледат, ако откажеш", отбелязва Ахмадулина. "Сега наистина съжалявам, че го послушах. Не трябваше. Все пак ще се опитам да го върна. Ще пиша до прокуратурата. Страх ме е, разбира се. Страх ме е за сина ми."

"Преструват се, че дори не ни чуват"

Надежда и Николай Огаркови са родени в Букачача. Запознават се в затворения завод за метални изделия и оттогава са заедно.

"В края на октомври отпразнувахме 50 години заедно", казва Надежда.

Те казват, че техният 24-годишен внук Александър Огарков до миналото лято е работил в местната въгледобивна компания, но работата там е била "много лоша". Затова той е решил да отиде във Владивосток, където е отбил военната си служба.

"Там го мобилизираха", добавя Николай. "Той никога не ни е казвал нищо за това. Веднъж се обади, каза, че го карат в Украйна. Прекара една седмица в тренировки и това беше. Той е на война вече месец."

Докато разказва, мъжът хвърля въглища в печката си, а жена му споделя, че за разлика от роднините на останалите мобилизирани, на тях им е отказано да получат дърва или въглища като помощ заради военната служба на внука им.

"Казаха ни, че нямаме право на нищо, че нямаме право на помощ от властите. Защото, разбирате ли, [Александър] е призован от военната служба във Владивосток. Казахме на администрацията: "Но той е регистриран в Букачача." А те се правят, че дори не ни чуват."

"Нови погребения"

В Букачача има две гробища. Местният пенсионер Андрей се разхожда в едното от тях, разположено дълбоко в гората. Там има мемориал на японски войници. Андрей си спомня, че преди около две десетилетия техни потомци са дошли, за да вземат тленните останки на предците си.

"Изкопахме останките и японците ги прибраха. Тогава ни плащаха с долари за работата ни", разказва възрастният мъж.

По думите му другото гробище в селото се е пълнило бързо още преди началото на непредизвиканата военна инвазия на Путин в Украйна.

"Заради въгледобива в нашия район мястото, да кажем, не е за живеене. Умираме като мухи и без война", казва Андрей. "И скоро ще трябва да погребваме младите - тези, които ще бъдат донесени от Украйна."

Докато казва това, мъжът сочи към парцел, подготвен за нови погребения. и Добавя, че местните власти са казали, че "ако няма достатъчно място, ще отделят повече".