Освен че самата тя пише, Антония Апостолова постоянно държи под око съвременната световна и българска поезия и проза в сайта си „Литературни разговори“. Същият вече от доста години се е утвърдил като един от пристаните на смислена литературна критика в България. И като източник на информация какво си струва да се прочете от изобилието от заглавия, излизащи на книжния пазар.
Антония Апостолова е родена в Бургас, където завършва английска гимназия. Дипломира се като магистър по английска филология в СУ “Климент Охридски“ и петнайсет години работи като редактор и журналист в БНР и други български медии.
В един момент взима решение да напусне корпоративния свят и да създаде собствена медия – “Литературни разговори”, в която публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Така Антония превръща любимото си занимание – четенето, в своя работа.
„Не можеш да пишеш, без да си чел, просто е невъзможно. Това е вечният спор – дали трябва да учиш онова, за което имаш талант, или просто е достатъчно да имаш таланта. За мен е първото. И ученето ми е в четенето на качествена литература“, казва тя пред Свободна Европа.
Като редактор често забелязва в дебютни текстове на млади автори, че им липсва именно четенето и вижда в тях по-скоро подражание и съчиненост. За нея езикът трябва „да е хрупкав и свеж като току-що откъсната чушчица.“ Да носи красота, чувственост, болка, но преди всичко смисъл и собствена история зад онази, за която се разказва. Думите трябва да пронизват сами по себе си, отвъд това, което казват.
„Тъжно ми е, че се предават ръкописи, които човекът просто е „излял“, мислейки си, че неговата работа е свършена. Не, един автор трябва сам до абсолютния предел да подготви книгата си, и чак тогава да се остави в ръцете на редактора, трябва да усеща, че е направил всичко по няколко пъти и повече не може“, добавя Антония.
Разказваческо умение
Наградата на „Портал култура“ за „Нас, които ни няма“ (ИК „Жанет 45“, 2021) е връчена на Антония Апостолова „заради разказваческото ѝ умение да облече в думи неназовимото и така да превърне човешкия дъх в дихание на цяло поколение“.
Книгата е трета за писателката, но е неин първи роман, след стихосбирката „Солена ябълка“ (1994) и сборника с разкази „Потъване в мъртво море“ (ИК „Жанет 45“, 2019), с който през 2020 г. печели националната награда „Йордан Радичков“ за дебют и също е номинирана в краткия списък за наградите на „Портал Култура“.
„Посветих книгата „на моите любими мъртви“ и ги съживих, като един от тях направих главния разказвач, оцелял до днес, способен да разкаже. Така че този роман е и възкресение на отминалото. И любовно обяснение. И автобиография, в която детайлите принадлежат не толкова на паметта, а на въобразения наш възможен живот“, казва авторката.
Родният Бургас
Сюжетът на „Нас, които ни няма“ е така органично вплетен в родния град на писателката, че читателят му остава с усещането, че едва ли не той е един от персонажите в него.
„Бургас за мен е и роден град, и пристан, и място на много болки, но той е най-вече метафора, състояние, поетична фраза. Истината е, че малко се притеснявах да го спомена на корицата отзад, защото се опасявах книгата да не се сметне за „регионална“, казва Антония.
Литературният критик Амелия Личева обаче оборва категорично това нейно притеснение. В рецензията си за „Нас, които ни няма“ тя пише: „Романът на Апостолова е някак европейски, нищо че в него има много разпознаваеми реалии. Ще кажете, той е за България, за Бургас от 90-те, със знаковите места там, с жаргона, с авторите си, с образа си на град на поезията, място за влюбени. И ще сте прави, но и не съвсем. Защото въпреки локалните маркери романът е и глобален, той успява през локалното да адресира универсалното. А това вече е белег на майсторство, на постижение - така правят много от добрите писатели.“
Посоката на българската литература
Като човек, професионално обвързан с четенето на съвременни български автори, самата Апостолова смята, че се създават все повече сюжети, които излизат от „кухненското, народняшко локалното, етнографско патриотарското, заровеното във вечния социализъм и преход“.
Според нея българската литература се обръща към света – не просто извън България, а към света в човека изобщо. Същият, който, бидейки в конкретно време и конкретно място, може да съществува навсякъде с травмите си, с вълненията си и с търсенията си.
Но добавя, че за жалост изваждането на български автори на световната литературна сцена не е обвързано тясно с техните постижения, а е по-конюктурен, почти административно обусловен ефект.
„Въпрос повече на достъп, на връзки, на реклама, на програми, отколкото чисто и само на качество. Има автори, които пишат на европейско ниво, но не са обговаряни, не са превеждани, нямат собствени ресурси за това“, казва Антония Апостолова.
