Изгубеният дебат. Как разговорът за културата може да върне и политиката на дневен ред

По време на предизборна кампания разказът за култура и изкуство остава на заден план - все пак денонощието има 24 часа, в които трябва да се поместят всички кандидати за управлението. Занимаваме се с културата на политиците и културата на журналистите.

Кампанията е време, в което изразът „културна журналистика“ звучи по-странно, отколкото обикновено. "Културните предавания" са първите, чиито ефири се отменят или скъсяват заради извънредни пресконференции. Но дали това става само по време на избори?

Знаем ли например какво се очаква от онези предавания и програми, които са собствено за култура? Да бъдат информационен афиш? Или все пак има и нещо друго?

Парадоксално, но около изборите даже се отваря повече място за култура и изкуство, защото политиците се крият или отменят ангажименти без предупреждение. А ефирното време трябва да се запълни с нещо.

Две линии на мислене

Определенията за култура са много и са понякога в противоречие. Напреженията между тях раждат словосъчетания като „културна журналистика“. Това журналистическият ресор ли е, или онази журналистика, която се държи прилично? Но дори да мислим културата тясно като в „култура и изкуство“ и като „културен живот“, отново има безброй начини да се мисли за нея. Тук ще стане дума за два, сред които един заслужава известно предимство.

• Първият подход е романтически, доколкото си служи с изрази като „хора на изкуството“. Той е и елитистки, доколкото се свързва с „високото“ - най-вече с подготовката и с ценза, който имаш, за да потребяваш изкуство. В този вариант грижите за угнетените и разкъсвани от екзистенциални драми творци са меценатски, независимо дали има истински меценати. Някой има комбинация от определен вкус и възможности, и я инвестира в благородни дела. Според този възглед често се оказва, че ако обществото не иска да влезе в ролята на меценат и да подкрепи културата, то е защото е „просто“, „неуко“ и „чалгизирано“.
• Вторият подход вижда културата като игрище, на което може да влезе всеки. Там можеш да застанеш с приятелите си срещу общите ви врагове и да водиш идеологиеските си битки, ако не изцяло доброволно и осъзното, то със сигурност по-продуктивно. Да обръщаш правилата, без това да е нарушение. Напротив, преобръбръщането е част от играта. Културният живот е, от една страна, място, където да се водят дългосрочни разговори, а от друга е процес – на включване, на опознаване, на пресяване.

Проблемът с първия подход е, че предпоставя повече централизация, по-ограничен достъп, по-трудно разпознаване в културните продукти. И следователно трябва постоянно да се мисли как публиката да бъде заведена някъде, как да бъде накарана да се „возвиси“. Важно е обаче да се подчертае, че другото, по-широкото разбиране за ролята на културата не означава масов вкус, най-малко общо кратно или опошляване. До тези неща води по-скоро прекомерната комерсиализация на процесите, а не демократизацията и достъпа до класическа музика например.

Ще прощавате

Стане ли дума за изкуство и култура, в медиите - и не само в България - започва вътрешна борба. Това се разбира по усилията, които полагат водещите, за да оправдаят присъствието на литературата например в неспециализиран информационен блок.

Не е достатъчно романът, за който се говори, да е свързан с хуманизма, с агресията, жестокостта или справедливостта. Трябва да се посочи как и колко свързан е именно с войната в Украйна, за да получи право на информационна минута.

Културата изглежда уместна само в предаванията и програмите за култура. На другите места изкуството е празник, лукс. Всъщност лукс се явява целият културен ресор в журналистиката, в смисъла на това, че ни занимава с абстрактни неща, които не са належащи дори когато са актуални.

Само че именно там, на игрището на културата, могат да се снемат въпроси и напрежения, преди да е станало късно. А е "късно", когато поляризацията е твърде голяма и разговорът изглежда невъзможен или иначе казано, прилича на война.

Културни войни

Под културна война най-общо се има предвид конфликт между групи в обществото, всяка от които се опитва да утвърди превъзходството собствените си вярвания, ценности и практики. През последния век понятието е свързано най-вече с обществения климат в САЩ, а линиите на поляризация са необозрими теми като абортите, въпросите на сексуалната ориентация, расизма.

В английския език понятието culture war е калка на немското Kulturkampf ("културна борба"). На свой ред, "културна борба" е името, което е дадено на конфликт от 70-те години на XIX век г. между правителството на Ото фон Бисмарк и Римокатолическата църква.

Още от раждането си идеята за "културна война" е свързана от една страна с националното, а от друга – с религиозното. В известен смисъл и днес става дума за преплитане на проблеми от сфери, които поне на теория са разделени, но помежду им има сложни връзки. Например климатичните промени могат изведнъж да се представят не като научен, а като морален въпрос.

Кой печели от войната

Принадлежността към дадена група, партия или религия не оределя на кой полюс ще застанем по пролематични теми. Това показват проучвания, които се отнасят към края на XX и началото на XXI век.

Обратното е – по-често изборът кого да подкрепим на изборите или в коя вяра да се конвертираме се прави според начина, по който представителите ѝ говорят по конфликтни теми. Това, разбира се, отваря широко вратата за популизма. Не е нужно даден политически играч да следва стройна система, достатъчно е да натисне емоционалното копче по някой от поляризиращите въпроси.

В този смисъл наред с консервативното срещу либералното, дясното срещу лявото, се появява още един фронт. Фронт между онези, които подмятат радикални твърдения, и онези, които си представят друг вид дебат.

За да е възможен разговор обаче, и да се обезсилят онези, които печелят от културните войни, е необходимо да има по-малко елитарност, както и култура, която е по-включваща и отчитаща нуждите на всички групи в обществото. Шоу или телевизия може да си направи всеки с достатъчно пари. За да не му минават номерата, трябва по-дълго усилие, борба за самите условия за диалог. И ако свършим тази работа, няма да ни се иска толкова да емигрираме – буквално или символично. Няма да се налага да бягаме нито във високомерие, нито в разтуха.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.