През януари 2013 г. документалистка получава любопитен имейл от анонимен потребител. В него отсрещната страна иска достъп до паролата за криптирани съобщения. В това жената не вижда нищо странно, тъй като от месеци работи по документален филм за начина, по който институциите следят гражданите.
След молба за използване на още по-сигурна връзка жената в крайна сметка получава информация за няколко програми за следене на граждани, както и уверения, че информаторът ѝ може да докаже всичките си твърдения. Първата ѝ реакция е да изключи компютъра от интернет мрежата и да си каже „ако това е вярно, животът ми току-що се промени“.
Животът ѝ действително се променя, а шест месеца по-късно тя се среща и с човека, който ѝ изпраща мейла - неизвестен тогава служител на Агенцията за национална сигурност (NSA) - Едуард Сноудън.
Не се променя обаче друго – желанието ѝ да разказва истории и да го прави в документални филми, които завладяват целия свят.
През уикенда филмът „Цялата красота и кръвопролитие“ на Лора Пойтръс спечели Златен лъв за най-добър филм на 79-ия кинофестивал във Венеция.
Старая се филмите ми да разказват историите на хора, които стоят на първите редове на историята
„Старая се филмите ми да разказват историите на хора, които стоят на първите редове на историята, които с действията си провокират промяна. Затова се заинтересувах от тази история, защото тя показва как една много малка група може да окаже огромно въздействие“.
Филмът проследява историята на известната фотографка и активистка Нан Голдин. През 2017 г. тя и още няколко души основават правозащитната група P.A.I.N. (от англ. Незабавна намеса в пристрастяването към предписани лекарства). Групата се опитва да популяризира проблема с пристрастяването на милиони американци към предписаните опиоиди и по-конкретно срещу рекламираният от богатата фамилия Саклар и тяхната компания „Пердю Фарма“ „Оксиконтин“.
Самата Голдин признава, че дълго време се е борила с приставянето си към медикамента и заради това се опитва да популяризира проблема като протестира в музеи, които приемат дарения от семейство Саклар. Кампанията и бележи триумф, а цялата история е уловена от Лора Пойтърс, с която случайно се запознава в Португалия.
„Това, което също харесвам във филма, е, че той е модел за други, малки организации“, казва Пойтръс.
Лора е родена в Бостън, в семейството на богати филантропи. Като малка мечтата ѝ е да стане готвач, но по-късно губи интерес. Тя намира призванието си, когато се записва в Инстититута за изкуства в Сан Франциско. През 1992 г. се мести в Ню Йорк в преследване на кариера във филмовото изкуство, а там завършва в частния университет „The new school“.
Началото на кариерата ѝ е белязано от краткия документален филм „Войни на знамена“, в което се разказва за конфликт между тъмнокожи и бели в Охайо. Лентата печели няколко отличия и е номинирана за Еми.
Големият ѝ пробив идва през 2006 с филма „Моята страна, моята страна“. В него тя описва живота в Ирак под американска окупация. За целта прекарва 8 месеца в окупираната страна. Този филм ѝ носи и първата номинация за Оскар.
През 2010 г. новата история, която преследва във филма „Клетвата“, я сблъсква с бившия бодигард на Осама бин Ладен, членове на Ал-Кайда, както и със Салим Ахмед Хамдан, който е един от пленените, отведени в Гуантанамо и първият съден на военните трибунали, които американското министерство на отбраната учредява. Популяризирането на историята помага след серия от съдебни битки присъдата на Хамдан и действията срещу него да бъдат обявени за противозаконни и противоконституционни.
„Филмът разглежда чувството им за вина, участието им в Ал-Кайда и лоялността към тях, но също и предателствата, които те изтърпяват. Разказана е и ситуацията след 11 септември, както и събитията в Гуантанамо. За мен това също беше предизвикателство“, казва Пойтръс.
Лентите за събитията в Близкия Изток ѝ навличат много неприятности с местните, американската армия, включително и по време на пътуванията ѝ по летища. Тя често е задържана и разпитвана от американските власти, но всичко това не я спира. Въпреки това тя предприема начини да се пази – заключва документи и дискове с данни в сейфове, на летища дава лаптопа си на някого, с когото пътува и въпреки множеството ѝ питания защо е лице под наблюдение, нито една институция не ѝ дава отговор.
Така се стига до януари 2013 г. и мистериозния имейл, който се оказва, че е от Сноудън. Разкритията, които бившият служител на NSA прави, променят сериозно посоката, която САЩ поема след 11 септември по отношение на политиката си за наблюдение и подслушвания, а Вашингтон и американските служби губят значително доверие пред партньорите си от целия свят.
Документалният филм по случая „Гражданин четири“ носи на Пойтръс награда Оскар.
В творчеството ѝ попадат още режисьорска и продуцентска работа за филми, свързани с природни бедствия като урагана Мария и разделението и крехката връзка между Пуерто Рико и САЩ, случващото се с Джулиан Асанж и други.
В момента тя работи по следващия си документален филм, но засега отказва да разкрие каква ще бъде темата му.
„Едно от най-страшните неща, за които мога да се сетя, е възможността да търсиш със задна дата, да се върнеш във времето и да проследиш с кого си е контактувал някой, както и да видиш всички места, на които е бил“.
